поетеси

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.

Твърде много са неизяснените страни от миналото на нашата поезия. Това особено се отнася до женското присъствие в нея, до данните за онази българска Сафо, която остава в тъмнината на времето. Фактът е конфликтен и необясним, тъй като българката участвува активно в създаването на народната песен и е с несъмнени приноси в съкровищницата на поетичното слово. Творбите и от нашето далечно минало обаче са без авторство. Това създава своеобразен мит - наличие изключителни достижения, чиито създатели и създателки са безименни. Не са изяснени и по-сетнешните, вече печатни изяви. Някои от авторите поддържаха тезата, че за първа българска поетеса би могла да се приеме Елена Мутева. Оказа се обаче, че преди нея, още в 1853 г., стихотворна творба е публикувала разградската поетеса и преводачка Станка Нико лица Спасо - Еленина. Факт - неоспорим, ако държим и разчитаме на документа. Посмъртвата публикация на Мутева в „Български книжици" е през 1858 г., в кн. 9, цели пет години след публи кацията на Станка Николица. С други думи - Станка Николица Спасо - Еленина е първа поне по годината на „първа печатна изява". Това не е най-същественото. Далеч по-значимо е, че разстояние на няколко години, в определени исторически условия в българската поезия навлиза жената - не само като „съчинителка", а и като творец с конкретно определено авторство. Дочо ле ков публикува статия, посветена на Станка Николица Спасо - Еленина, под заглавие „Първата еманципирана българка и книжовничка". Покрай многобройните си наблюдения той отбелязва „В миналото, а и сега много българи и чужденци възприемат това име като псевдоним. Но една българска учителка в Разград в средата на XIX в. е убедена, че псевдонимът за нея е излишен B Тя е нямало какво да прикрива. " Става дума за излизането на жената като творец от една анонимност, която е хвърляла сянка върху литературата ни от векове. И Кое е особено интересното? Почти в същото историческо време тази анонимност е разрушена от други жени - авторки на поетичното слово. Несъмнено - поради създадените конкретня исторически и обществени условия за това. В търсене на неизяснените въпроси около Станка Николица попаднах на книга, издадена от Никола Геров Белчев - „Песнопойче“ от 1860 г. В сборника на с. 60 съставителят помества творба която според думите му е от неговата любима. Заглавието гласи: „Песнь сочинена от преводителе вата любовница". Т. е. в сборника, в който са поместени не само негови песни, се оказва творба от нашата ранна феминистична поезия - факт, добросъвестно отбелязан от съставителя. От самия текст се разбира името и на „съчинителката"