поетическите

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти за слънчевия ден на човечеството. Самото движение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено поетическо въплъщение, способно с голяма сила да вълнува ума и сърцето на човека. Дълбоко и реалистично обхванало основните черти на революционната епоха, тъмните петна в жестокия умиращ свят на капитализма и вихрения полет на угнетените низини към дверите на комунизма; отразило в неповторими картини и образи самата буря на раждащия се социалистически свят, въплътило трепетния възторг и несъкрушимата вяра в победния ход на Великата октомврийска социалистическа революция и в бъдещия ден на човече ството, творчеството на Смирненски откри нови хоризонти в развитието на българската литература. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на неговите творби е тъй дълбоко обобщило развитието на българската литература, тъй кръвна е връзката на поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъде щето, щото то способствува у нас да се поставят с непоклатима сила основите на социалистическо-реалистическото изкуство без особено голяма мъчителност и лъкатушения. С живота и творчеството си Смирненски блестящо показа, че сливането на писателя с революционния устрем на масите, поставянето на сърцето и лирата си в съзвучие с комунистическите идеи, в служба на революцията и освободителната борба на народа оплодява таланта му, стимулира творчеството му, възвисява мисълта му. След Смирненски в българската литература голям писател можеше да бъде само онзи, който стои на позициите на реализма, на страната на борещия се народ. Този огромен принос на Смирненски даде благотворно отражение в две направления: откри широкия друм на социалистиче ската революционна литература, сплоти демократичните писатели на основата на антифашистката борба - от една страна; от друга - изкопа дълбока пропаст за модернизма, който не можа повече да намери благодатна почва за процъфтяване у нас. По пътя, начертан от Смирненски, се насочи цялата българска революционна литература, подкрепяна и ръководена от Комунистическата партия. По този път, учейки се творчески от Смирненски, българската литература създаде неувяхващи по своята поетическа сила и вдъхновение, по своето проникновение в живота и патоса на борбата творби.

При така поставения проблем в това изследване ще бъде направен опит да се потърси отговор на следния методологически въпрос: възможно ли е в гра ниците на християнската религия и по-точно на теологията, която обединява някои частнонаучни знания през средните векове, да се говори за човешка личност? Ако отговорът е утвърдителен, следва да се попита: как тази личност се проявява като творец и литературен герой в старобългарската поезия? Разрешаването на този въпрос изисква усилията да бъдат насочени в две направления: 1) към източноправославната патристична антропология в лицето на нейните най-ярки представители, в чиито богословски трудове проблемът за човешката личност е разработен на основата на някой от най-важните християнски догмати; 2) към конкретните поетически текстове от втората половина на IX и началото на Х век, в които личностната позиция в „АЗ"-изказа (и не само там!) намира своята реализация по законите на творчеството, схващано в теологическа насока. Естествено към така избрания подход могат да бъдат отправени възражения относно неговата целесъобразност, като се имат предвид възможностите на съвре менното научно мислене. Не трябва да се забравя обаче, че на основата на новозаветните библейски книги и особено на апостол Павловите послания източното богословие, представено от кападокийската школа, от Псевдо-Дионисий Ареопагит, от Максим Изповедник и др., преосмисляйки Аристотелевата Substantia abstracta et concreta, създаде за пръв път в историята на религиитете и философските школи уче нието за бога като „СЪЩНОСТ“ и „ИПОСТАС“ И то не само във вид на различие между „битие въобще“ и „конкретно битие" (Плотин), а като триипостасна субстанция, която разпространява своите ипостаси в човешкия свят. Затова ипостасът в неговата божествена или човешка същност се схваща като самостоятелен образ-лице на битието в самото себе си (Григорий Назианзин). По този начин източната патристика в лицето преди всичко на тримата кападокийци, Григорий Ниски и Псевдо-Дионисий Ареопагит създаде богословско определение за божествените ипостаси и на базата на т. нар. символически реализъм (за този термин ще стане дума по-късно) метафизически обоснова своята теория за ипостасите на човека. Или, казано с други думи, светоотческата антропология осмисли богословско-персоналистичната същност на отделния човек вън от „колективистичното“ съзнание в границите на рода, племето, държавата по времето на патриарсите в Стария завет и в известна степен на града-държава от епохата на гръцката античност. А като се има предвид, че християнските църковни отци от Изтока (естествено и първите представители на старобългарската литература) са и поети, и философи-теолози, едва ли може да се постави под съмнение споменатият по-горе подход: присъствието на човешката личност като творец и литературен герой в старобългарската поезия да се разглежда в отношение към патристичното учение за човека.