поетическия

Онова, което бихме нарекли базова теория" на поетическия език у руските формалисти, приема осезаема форма още в първото колективно съчинение на това движение, в първия от „Сборники по теории поэтического языка" (1916), под перото на Л. Якубински, чието участие в групата на формалистите остава второстепенно, но който по това време дава езиковедската гаранция на тезите на своите приятели. Следователно неговият принос има значение. Използувайки в общи линии езиковедски речник, и в перспективата на пълното описание на ези ковите употреби, Якубински поставя по следния начин основите на своето опре деление на поетическия език: „Езиковите явления трябва да бъдат класифици рани от гледна точка на целта, с която говорещият употребява във всеки отде лен случай езиковите си представи. Ако той ги използува с чисто практическата цел общуване, налице е системата на практическия език (на словесната мисъл), в която езиковите форми (звукове, морфологически елементи и т. н.) нямат самостоятелна стойност и са само средство за общуване. Но могат да се предположат и други езикови системи (а такива съществуват), в които практическата цел отстъпва на заден план (въпреки че може да не изчезне напълно) и езиковите форми придобиват независима стойност (Якубински, 1916, с. 16). Именно поезията е пример за тези други езикови системи". Нещо повече, тя е техният привилегирован пример, от което следва, че между „поетически" и с независима стойност" може да бъде поставен знак за равенство, както свидетелствува един друг текст на Якубински, публикуван в третия сборник на формалистите „Поэтика" от 1919 г.: „Необходимо е да различаваме човешките дейности, които носят своята стойност в себе си, от дейностите, които преследват цели, външни по отношение на самите тях, и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Ако дейността от първия тип наречем поетиче ска..." (Якубински, 1919, с. 12). Тук има нещо просто и ясно: практическият език се осъществява извън се бе си, в предаването на мисълта или във взаимното човешко общуване; той е средство, а не цел; той е, ако трябва да употребим една книжовна дума, хетеротеличен*. Противно на това поетическият език се осъществява (и следователно постига пълната си стойност) в самия себе си; той не е вече средство, а своята собствена цел; той е независим или още автотеличен**. Това определение, изглежда, е възхитило и останалите членове на групата, защото в публикациите им от същото време намираме аналогични определения.

През първите години на заточение Данте започва да пише "Convivio" и "De vulgari eloquentia" 1, съвременни творби, плод на един и същи опит, едновременно метафизически и поетичен, по време на чието натрупване Данте задълбочава художествените си търсения • Тези две творби, незнайно защо, са останали недовършени. А може би такова е било и истинското им предназначение. Нека си признаем поне, че недовършеността придобива тук особена стойност точно поради това, че като фрагменти, съставени на базата на единен център, те остават открит хоризонта на даден въпрос, който приканва читателя да се включи в диалог с него. Съпоставянето на "De vulgari eloquentia" и "Convivio" ни показва, че отсега нататък за Данте - познавач, но не професионалист в областта на философията3 - поезията е вече в неразделна връзка с мисълта. Да се защити простонародция език, да се покаже, че той превишава по благородство латинския, такова е намерението на Данте в "De vulgari eloquentia". Но тази защита, както ще видим, по никакъв начин не прилича на патетична реч, базираща се на националното чувство, както понякога са считали\ а ни насочва към проблема за същността на езика. "De vulgari eloquentia" е медитация за принципите на народната поетика, чието царство се установява с "Convivio". В "Convivio" Данте като нов Орфей5 си поставя за задача да открие и предложи на италианците една духовна стряха, като ги обучи в тайнствата на култивиращата реч. Неговото обучение означава преди всичко поетическо творчество. Това се забравя твърде често. Това, което той привнася в езика, не е някаква философска система, а музика на разума, нечувана дотогава музика, предназначена да привлече волята на своя страна.