погледа

Заел място сред най-големите писателихуманисти на ХХ в., Карел Чапек е все още недостатъчно проучен. Европейски образован и надарен с гъвкав аналитичен ум, това „ужасно чедо" на славянството от родословието на великите френски рационалисти-насмешници често се изплъзва от литературоведческия резец, главно поради измамната простота на своя художествен маниер. Уж всичко е в реда на нещата: образите - образи, макар и леко окарикатуре ни, сюжетите - сюжети при всичките си криминални завъртулки, езикът - подчертано чист и ясен, а ето че сякаш изневиделица те грабва коварен подтекст, който те кара да бъдеш „подозрителен" към действителните намерения на автора. Загадката „а какво собствено иска да ни каже той", на свой ред възникваща при всяко негово произведение, още повече се усилва от неустановената му, макар и общохуманна политическа позиция. Като прибавим и естетическата многоликост на Чапековото творчество, ще ни стане понятно защо около него са натру пани толкова противоречиви съждения, недоразумения, пък и погрешни становища.

В оживените дискусии за мирогледа и творчеството на Каравелов през послед ните години се намеси и съветският философ Лев Валентинович Воробьов. В български научни издания, списания и вестници се появиха негови статии, които подсказваха за находчива и оригинална мисъл, за непредубедено отношение към фактите, спорните концепции и техните автори. През 1962 г. излезе книгата му "Философские и социологические воззрения Любена Каравелова". На след ващата година се появи и монографията „Любен Каравелов. Мировоззрение и творчество". Двете изследвания, с известни композиционни промени, представляват докторската десертация на Л. В. Воробьов, която той защити през месец юни 1962 г. в Киев. Докато в първата книга изследователят се интересува изключително от идеологията на българския революционер, второто проучване дава цялостна представа за Каравелов - общественика, писателя, енциклопедиста. Без да омаловажаваме стойността на „Философские и социологические воззрения Любена Каравелова“ ще изкажем мнението си за втората книга на съвет ския учен. В нея авторът излага обстойно всички свои наблюдения и изводи, които са предмет и на първото му изследване.

След философския романтизъм и Хегел свикнаха да противопоставят епоса на критиката, в развитието на аналитичното съзнание в по-новите времена да виждат отрицание на епическата цялост и неразчлененост на погледа света и нещата в него. Но днес трябва да признаем, че само недостатъчно развитото, елементарното, самодоволното критическо съзнание не носи дълбоко в себе си непоносимата болка от разкъсването, от разпадането на синкретич ния дух, от загубването на едрите баладични очертания на нещата, хората и събитията, за сметка на навлизането в техния микрокосмос, в реалните им безбожествени измерения, в техните делнични очертания. изВ известен смисъл на специализираната критика върху художествения текст и писателските фигури, върху цялостния развой на литературните форми идвижения може да се погледне като на последен и краен продукт от разпа дането на синкретичния дух и цялостното митологично съзнание. Ако за прозата на древните казват, че философия и поезия свободно и естествено братски съжителствуват в нея, то в течение на хилядолетно развитие се върви към та кова специализиране на разните видове повествование, че появата на епиче ско по дух съчинение (от рода на „Записките“ на 3. Стоянов например) глежда като чудо, като знак на отминало и отминаващо време, сложна комби нация на невероятни стечения в историята и живота на един народ. Казват, че на това развитие, на този прогрес и обособяване на разните видове проза може да се погледне по два различни и равностойни начина: като упадък или като задълбочаване, което компенсира загубите. Така или иначе по пътя на прогресивното развитие напред и все напред се зароди и разви огромен и важен дял на прозата - прозата с идеологически характер и аналитични похвати, критическата проза. Че загубите и болките на критическото съзнание по пътя на този прогрес на формите на човешко мислене не са малки, че те не са за пренебрегване, че критическата проза като „най-умна" част от човешката проза трябва да има пълна представа за своите граници и възможности, личи от нейното съдържание и структура, от нейните амбиции и провали, от живите рани по нейната история. Отрицание на синкретичния епически дух, голямата критическа проза сама непрекъснато търси и се стреми към един парадокс - към критически епос Във всеки случай най-големите и амбициозни критически построения в исто рията и наше време носят много от духа и съставките на епическата проза: стройна и цялостна картина за света; търсене на едрите очертания на фигури ипроизведения, което създава един непоклатим релеф, където всяко нещо 22 е на своето място; установена и ясна йерархия на стойностите в една цялостна иширока панорама на еволюцията. Само че сега всичко това става в една „втора действителност“, литературната реалност, в която боговете са убити, а нещата се слепват и свързват от разума. С други думи казано, стремежът на самия критически дух към цялостна епична картина на литературната еволюция, след като сам той е последният зрял плод от нейното разпадане - ето лишно доказателство за неумиращия и целебен дух на епоса.

Влиянието на българската литература не може да си съперничи с ролята, която литературата на нации от езикови общности като френската, немската, руската и други са заемали в унгарския духовен живот. Достатъчно е да споменем История на европейската литература“ (1934) на Михай Бабич, където този найголям теоретик и естетик на буржоазната либерална мисъл признава, че „и наймалкият изостанал народ може да роди литературна величина със световно значение", но от труда си изключва напълно както българската, така и литературата на балканските народи. Този факт свидетелствува не само за неговото отношение, но и за отношението на тогавашното официално литературно мнение към духовната култура на „малките“ народи. В труда на Марцел Бенедек „Съвременна световна литература“ (1920) и на Вайглер Бенедек „История на световната литература" (1921), написани за широката читателска публика, също няма да намерим нито едно българско име, а в появилата се по-късно, през 1941 г. „История на световната литература“ на Антал Серб, на нашата литература се отделят само няколко реда. Йожеф Байза, професор в катедрата по южнославянска филология Унгария преди 1945 г., заявява открито, че българската литература „от гледна точка на световната литература няма значение". B Най-добрите представители на културния живот на Унгария обаче са говорили винаги за общите културни ценности на източноевропейските народи и съ знавайки нуждата от взаимно опознаване, са считали изграждането на мост между народите на Централна и Източна Европа за една от главните национални задачи. Първият, който след хилядолетно мълчание отправя поглед към „малката" Литература на България, е Габор Казинци, писател и публицист, радикален представител на унгарския реформизъм в първата половина на миналия век: „Навярно, като е искал да разшири кръгозора си или да докаже възгледите си, търсейки подкрепа на идеите си, той е стигнал до историята на източноевропейските народи, до проучванията на тяхната литература. По всяка вероятност е забелязал появилите се общи черти в историите на източноевропейските и унгарски народи, в актуалните проблеми на националното възраждане. Тези общи черти са породили симпатията му към съседните народи." И по-нататък: „Значението на статията на Казинци не е в научната й стойност, тъй като съобщава данни от трета ръка (статията му е преработено съобщение от анонимен руски източник, публикувано най-напред от чеха Йохан Пуркинье в парижкото списание „Ост унд Вест" през 1839 г. - б. а.). Статията е по-скоро показателна с това, че унгарската интелигенция от епохата на реформизма е насочвала вниманието си не само по посока на 1 Цит. по Ласло Бока. Ботев. Forum, 1950, с. 471-472. 63 Запад, но се е интересувала и от дотогава непознатите, затворени между стените на Турската империя Балкани. Съчинението на Казинци отваря на стената процеп, през който се разкрива пробуждането на един поробен народ в нация,

Ако трябва с няколко думи да очертая литературния „фон", на който се появи тази книга, ще кажа - в последните няколко години интервюто преживява неочакван бум. Последната дума е чуждица, но не мога да я заменя с българската „разцвет", а най-много с друга една чуждица: „дъмпинг". Защото факт е, че в областта на този жанр има „свръхпроизводство“ и „заливане на пазара" с продукция" (нека бъдем последователни в избраната терминология), отстояща твърде далеч от високите стандарти", ала в се п а к удовлетворяваща поне някакви минимални изисквания на тези, от които зависи публикува нето й (друг е въпросьт с тези, които я четат - ако, разбира се, такива има). Споменавам всичко това не защото то има пряко отношение към книгата на Вера Стефанова „Съдбата на България през погледа на учения" - макар да се е появила на този „фон", не в сравнение с него ще се откроят достойнствата и, - а защото наред с незадоволителния порой от интервюта, за ливащи радио, телевизия, периодичен печат ипр., можем да отбележим и някои истински успехи в различните разновидности на този жанр. Не искам да гадая дали те са косвен плод на „свръхпроизводството" или, напротив, появата им ни направи заинтересовани, но невзискателни поклонници на интервюто - колкото и привлекателен да е въ просът за яйцето и кокошката, по-важно е да се види, че днес ние имаме постижения в почти всички вътрешножанрови разновидности - анкетите (някои книги от поредицата на Института за литература при БАН, „Събеседници" на Ат. Свиленов), сборниците, посветени на дадена тема или значително събитие в живота ни (С повея на Април“ и „Априлски кръгозори пак на Ат. Свиленов, „Изстраданото слово" от Ст. Коларов), интервюто-психологически портрет („Съкровеното“ от Н. Манолова и В. Стефанова), интервюто-репортаж (последните две книги на Ив. Балабанов) и др. Именно в съпоставка с най-добрите образци на жанра „Съдбата на България през погледа на учения" от Вера Стефанова откроява както достойнствата си, така и - в същност на първо място - своеобразието 156 си. То е заложено още в замисъла за поредица интервюта с видни наши учени - историци, социолози, народопсихолози, - за щото въпреки огромния престиж на обществените науки в наше време и най-уважа ваните им представители твърде рядко биват най-търсени - или поне често търсе ни за интервюта. А те безспорно имат какво да кажат - не само защото всеки голям учен е ярка творческа индивидуалност, но и защото строгите закони на науката оставят много по-голям остатък" от хрумвания, мнения, идеи, становища и пр., които невинаги могат да намерят място в рамките на една научна публикация, ала представляват несъмнен интерес за широк кръг читатели. Но ако това е „априорната" предпоставка за ценността на подобна кни га, не по-малко важно е и друго - концептуалната насоченост на отделните интервюта, тяхното единство около няколко проблема: историческата съдба на България през вековете и историческото развитие на българина като определен народопсихологически тип, трагизма и величието на нашата история, както и тяхното отражение в душевността на народа ни и пр. Разбира се, в рамките на тази главна насока се осветляват и множество интересни и актуални въпроси от методологически проблеми на някои обще ствени науки до такива сравнително порядко засягани въпроси като научната етика или съвестта на учения (важността им, мисля, не се нуждае от никакъв коментар). Без претенции да навляза в многостранната и многопластова проблематика на „Съдбата на България...", искам още веднъж да подчертая концептуалното и единство. Защото то, струва ми се, превръща интервюиращия от обикновен стимулатор" за мисълта на интервюирания и „регистратор" на неговите идеи в пълноправен съавтор. Това в същност е и най-доброто доказателство за творческата пълноценност на интервюто като жанр, пример за единствено нему присъщата възможност да обедини усилията на интервюиращ и интервюиран, за да се роди качествено неповторимо произведение, което не е по силите на нито един от двамата поотделно.

Това заглавие може да се изтълкува по два противоположни начина - като извинениили като предизвикателство. Първото е понятно: едва ли някой предполага, че съм полиглот сверил десетките, ако не са и стотици хиляди стихове, с оригиналите. Следователно моят крите рий в следващите страници ще бъде почти изключително чи тателски я т. Разбира се, мога да потърся опора в схващането на Иржи Леви, че всеки превод се оценява според два критерия: критерий за вярност спрямо оригинала и критерий за художественост. И да продължа тази мисъл приблизително така: самият факт, че тези книги са преминали през издателските филтри, през компетентната оценка на рецензента и щателната работа на редактора, вече гарантира верността им спрямо първоизточниците. Само че някои бегли съпоставки ме убеж дават -в действителност положението съвсем не е толкова идилично. Пък и за видния чешки теоретик това са не две независими оценки, а два аспекта в преценката на даден превод. Така че едностранчивостта на моя доклад еколкото очевидна, толкова и предопределена; утешавам се с надеждата, че тя ще бъде компенсирана в изказванията и разискванията по доклада. А се успокоявам с мисълта, че колкото и смътен да е читателският критерий (формулиран в поредица от въпроси, той би звучал горе-долу така: какво ми дава тази книга, усещам ли в нея чертите на неповторима творческа индивидуалност, как звучат преводните стихове на български? дали тази стихосбирка е под нивото на изразните възможности на българската поезия, или е на него, или - и това се случва - ги обогатява?); та, казвам, колкото и смътен да е читателският критерий, все пак от отговора на тези въпроси зависи - ни повече, ни по-малко - съдбата на книгата. 124 За радост и читатели, и специалисти са единодушни, че последните няколко години са време на подем в областта на превода и издаването на преводна литература. Последното е очевидно: позаличиха се белите петна" върху картата на световната поезия, проза, критика; ярките явле ния в чуждите литератури стигат до българския читател много по-бързо от преди; системно се запълват пропуските в представянето на класиката. За качеството на преводите говори косвено, но неоспоримо даже нарасналата склонност на литературната критика да открива влияния на световни майстори върху съвременните ни поети и белетристи. Дори когато въпросното влия ние съществува само в представите на критика, то пак доказва, че преводната творба се е вклю чила функционално в системата на родната ни литература - което е невъзможно при слаб превод. От констатацията за подем могат да се направят различни изводи. Лично за мен най-конструктивен е изводът, че сега трябва да съсредоточим вниманието си върху хроническите слабости, върху онова, което е напълно несъвместимо с повишеното общо равнище на преводаческото майсторство; което пречи подемът да се превърне в качествен скок. От това ми убеждение са продиктувани и конкретните, и по-общите бележки за някои слабости на преводната поезия, както и - спорадично - по някои издателски въпроси.

В кой момент точно Захари Стоянов се е отклонил от „Записките", за да напише книгата си за Левски, етрудно да се установи, но фактът, че тя предшествува изли зането на първия им том, достатъчно говори за неспокойствието, с което е написана тази книга. Пряк участник и организатор на Априлското въстание, Захари Стоянов покъсно истински осъзнава и исторически осмисля мястото на Левски в националноосвободителните борби на народа ни. Това става очевидно, когато той заема пози цията на летописец. Тогава вероятно образът на Левски като човек и като апостол (11, 59) израства ретроспективно постепенно в съзнанието му. В края на тази своя първа книга, преди да премине отново към „Записките", той заключава: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - от бащата на апостолите. - Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така - казваха селяните навсякъде, на които из паметта не беше изчезнал още хероят. В IV въстаннически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всички тайни комитети из България" (1, 86-87). Но Захари Стоянов написва най-напред биографията на Левски не само за да канализира развълнуваните си мисли и да се върне към „Записките" с чувството на един изпълнен исторически дълг, а и със съпротива срещу симптомите на фалшивата митологизация на героя, чийто образ според него не се нуждае от украса и преувеличения. „Аз казах за моя герой това, което е положителната истина за него и което той е вър шил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява после по вкуса на своята публика" (II, 13). B И В сравнение с последвалите във времето многобройни биографии на Васил Левски Захари Стояновата липсват естествено много от по-късно откритите документи факти. Тя е написана под напора на вътрешната авторска (и осъзнатата обществена) необходимост, с едно познание a priorі, което по-късно фактите и документите само ще потвърждават и допълват. И без да е достатъчно документална, тази биография на Апостола е непоклатимо вярна и достоверна с наличната си информация и с внуше нието на една цялостна представа за неговата личност и дело. Тя никога не е излязла очевидно няма да излезе от историческо и литературно обръщение, защото е първа не само в реда на биографиите, а и в исторически ценностен смисъл.

Елин Пелин е един от писателите, най-дълбоко опознали душевността на българския селянин. И той, и неговите герои се интересуват от въпросите за живота и смъртта, от това какво чака човека в отвъдното, наказуеми ли са човешките прегрешения. Дълго време българският народ намира отговор на тези въпроси в старата книжнина и преди всичко в апокрифите. В литературата на всички народи апокрифите са били безкрайно популярно народно четиво. За апокрифите е типичен специфичният вид на комуникационната триада: реципиент от народа, принизено, битовизирано изложение и нов тип автори, свободни от схоластиката и ограниченията на каноните. Апокрифите са давали обикновено по-подробни сведения за събитията и случките, описани в светите книги, допълвали са ги с колоритни факти, правили са ги нагледни, картинни; те са битовизирали, принизявали високото и абстрактно съдържание на каноническите текстове. В един от тях например се разказва за детството на Исус Христос и той е изобразен като непослушен и дори жесток, каквито са много от обикновените деца. Или в един от най-популярните апокрифи — „Ходене на Богородица по мъките“ — божията майка е обрисувана не само с типичните ѝ черти на застъпница, но и като жива, преживяваща страданията на грешниците, обикновена жена, а също и като майка, готова да прости на всички техните прегрешения, но не и на тези, които са причинили страданията на нейния син. Между апокрифите отделно стои групата на апокалиптическите, есхатологическите, в които се дава своеобразен отговор на вечните въпроси, вълнуващи човечеството, за началото и за края на живота. В тях се разкрива катастрофалният край на света, разказва се за това, което очаква човека в отвъдното.

Един общ поглед върху трудовете на френския философ Мишел Фуко (1926-1984) показва, че, с изключение на «Думите и нещата» и «Археологията на знанието», всичките му големи изследвания отреждат на тялото централно място. У Фуко тялото не е толкова постоянна природа, колкото величина, чиито характеристики се променят според гледната точка на отделното изследване. Със своята функция или принадлежност тялото изгражда своебразна номенклатура, която най-схематично бих представил в пет пункта. 1. Лудо тяло, което от XVII век насам обществото в Западна Европа изолира и огражда («История на лудостта>>, 1961). 2. Болно тяло, което, от XVIII век, институциите на знанието (медицината) и на властта ще описват и изследват според своите епистемологични и социални приоритети («Раждането на клиниката>>, 1963). 3. Престьпно тяло или по-точно тяло на изкупление на вината, което наказателната система подлага на публични изтезания и екзекуции, а от втората половина на XVIII век въдворява в заведения за принудителен труд («Надзор и наказание», 1975). 4. Тяло на желанието - сексуално тяло, което викторианската епоха цели да потиска и дисциплинира според формулата: «Да правиш слово от всяко желание» («История на сексуалността>>, том 1- «Волята за знание», 1976). 5. Тяло на удоволствието и тяло на аскезата, според предписателните текстове на Античността («История на сексуалността>>- том 11 «Практикуване на удоволствията>> и том III «Грижата за себе си», 1984). Във всички тези изследвания тялото се явява основен елемент от механизма за производство на дискурса на истината. Този механизъм се задвижва в три силови полета - на властта, на знанието и на удоволствието, изграждащи вътъка на всички изследвани процеси и явления.

The conceptualization of the Bogomil movement in Bulgarian culture through the eyes of a Bulgarian scholar from Poland