полемика

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.

През 1722 г. в Петербург е публикувана „Книга істориографія", съкратен руски превод на „Царството на славяните" (1601 г.) на рагузинеца Мавро Орбини. Посредством този руски превод трудът на Орбини оказва значително въздействие върху българската и сръбската историография от XVIII в. и единодушно е смятан за един от главните извори на „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Една стара традиция приписва инициативата за този превод, старанието за съставянето и редак цията му, както и послеслова с полемичен кирилометодиевски характер за дело на Теофан Прокопович. В 1802 г. Франческо Мария Апендини пише: „С написването на тези бележки чувствам, че Историята на Орбини е била преведена на илирийски и впоследствие отпечатана от Теофан Прокопович, архиепископ на Новгород". Любопитен и траен отзвук се предава в една мисъл на Артуро Крониа (1939 г.): „Мълвата за Орбини стига до далечна Русия. Там през 1677 г. Теофан Прокопович превежда неговото „Царство на славяните“. Това дело Теофан е трябвало да извърши четири години преди да се роди! В действителност преводачът е бил сръбски търговец, бивш руски агент в Цариград, преминал впослед ствие в Русия, чиновник и дипломат от екипа на Петър I и на Сава Лукич Владиславич (1669-1738), известен също като Рагузински. В ръкописа му, съхраняван в Ленинградската публична библиотека „Салтиков- Шчедрин"; се съдържа повече от половината от отпечатания впоследствие текст. От него се информираме, че преводът е бил направен в С.-Петербург през 1714 г. Едно писмо на Петър Велики до Синода, написано в Астрахан на 18 октомври 1722 г., напомня за изпращането на книгата, которую переводил Сава Рагузинский, о славянском народе с италианского языка", както и за изричното тогавашно доказателство на Татишчев, че руският текст на Орбини се приписва на Сава Владиславич. Инициативата за такъв род преводи влиза изцяло в издателската програма за културно европей ско" осъвременяване, вдъхновено, ръководено лично и подпомагано от Петър, с цел да се покаже под чертан идеологически и духовен плурализъм: от католически насочените „Анали" на Бароний (1719 г.), преведени по полската адаптация на Скарга, до предговора към „История на Европа" (1718, 1723 г.) от Самуел Пуфендорф (много обичан от Прокопович) и до „Theatrum historicum" на протестанта Вил хелм Стратеман.