половина

Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.

Главното събитие за българските комунисти, а до голяма степен и за цялостния обществено-политически и духовен живот в България през втората половина на 30-те години е утвърждаването на димитровския курс в БКП. Това събитие дава своето благоприятно отражение и върху литературния процес. Един поглед върху проле тарските литературни издания от началото на 30-те години, когато в тях се издига лозунгът „Който не е с нас - той е против нас", и писатели антифашисти и демократи се препращат в „отвъдния лагер", в лагера на фашизма, от една страна, и върху анти- фашистките издания от втората половина на 30-те години, когато пролетарски, антифашистки и прогресивни писатели работят редом, в единен фронт срещу фашизма, ще ни покаже същността на тая промяна. ce Ето как е отразил във фейлетона си „Лятото, литературният фейлетон и Йордан Бадев" А. Тодоров тази особеност на времето: „Едно време беше лесно. Залостиш в редакцията на прогресивния вестник - и всички, които не са сътрудници, обви няваш за врагове: „Който не е с нас, е против нас!" Удряш на общо основание наляво и надясно. Сега обаче не е така. Трябва да се работи с широки кръгове - трябва, така да се каже, литературата ни да не бъде сектантска, а да обхваща всичко честно, всичко, което обича светлината, независимо от това в коя редакция работи." Въз основа на своя собствен опит и на постигнатото в СССР и в другите страни българските пролетарски и антифашистки писатели се заемат с решаването пробле мите на новия художествен метод конкретно за нашата страна, за нашата литерату ра. В прегледа за литературната 1935 г. Л. Стоянов пише: „Пред нас стон животът, който ние трябва да възсъздадем в образи... Те трябва да разкриват картината настоящето и едновременно да организират общественното съзнание. Този орга низиращ принцип на литературата, ето новото, което нашето време иска от писате ля, 42

Едно от най-важните последствия на Великата октомврийска социалистическа революция и Септемврийското въстание от 1923 г. за българската литература иизкуство е процесът на демократизиране, започнал през втората половина на 20-те години и обхванал и 30-те години. Чувството за гражданска отговорност за съдбата на народа, засилването на критичното отношение към социалните явления, пречещи обществения прогрес, стремежът към самопознаване на националния характер, интересът към вътрешния мир на отделния човек и към историята на народа определя насоката на творчеството на писателите и художниците критически реалисти. „Критиче ският реализъм като метод е способен да се модифицира и усъвършенствува съобразно с националните особености на литературното развитие и обществените условия и остро да реагира срещу социалните неправди..., да отбива модернистичната и декадентска мътилка в изкуството, да бъде близко до социалистическата литература в борбата и за тържеството на идеите на комунизма. В условията на установилата се през 30-те години фашистка диктатура въздействие тона социалистическите идеи върху литературата и изкуството на критическия реали зьм е съставна част от борбата на комунистите за създаване на единен фронт. ПредлоЖеното от В. Д. Андреев определение „литература на демократичното единство" може да бъде отнесено не само към литературата, но и към целия художествен процес в Бъл гария през 30-те години.

Историята на криминалната литература е вълнуваща област, привличала мно зина чужди изследвачи, но ненамерила още свои достойни тълкуватели в България. Многото трудове, издадени по света, съвсем не означават, че е изяснено дори основ ното понятие. Показателно е терминологичното различие, което се забелязва при сравнението между използуваните термини в различните езици. Макар и тромаво, като че ли най-убедително звучи един английски вариант - literature of craim and detection (литература за престъпления и разследване), докато немският Kriminal literatur и особено френското определение policier или руското субстантивирано прилагателно „детектив", което генерализира един по-частен английски термин, значително стесняват рамките на разглежданото явление. Колкото до получилото гражданственост у нас съчетание „криминално-приключенска литература", то сви детелствува за недоразвитост на жанра и смесването му с други явления. Струва ми се, че широкият термин литература за престъпления и разследване е по-подходящ при исторически наблюдения. Тази формула обаче поставя нови въп роси. Като второстепенен според характера и насочеността на тези размишления тук е пренебрегнат важният сам по себе си проблем за това, дали разглежданото явление представя жанрово, наджанрово, тематично или друго някакво образувание. Трябва да се изясни дали избраното определение предполага едновременно наличие на двата елемента (престъпление и разследване) в едно произведение. Възниква и въпросът за произведенията, в които се акцентува не върху престъпления и разслед ване, а върху преживяванията на престъпника, следователя или жертвата. Разглеждайки най-общата му типология, Ц. Тодоров вижда две основни истории B класическия криминален роман - на престъплението и на неговото разкриване. Тяхното разделяне е характерно за т. нар. роман-загадка или роман-анкета, както и за полицейския роман - това са френски термини, на английски се говори за детективски произведения. Когато двете истории се сливат или първата изчезва, възниква друг тип - черният роман. В типологически чист вид при него няма предварителна загадка, не се извършва анкета или разследване. Междинният тип според Цв. Тодоров е романът на напрежението, както той превежда придобилото известност и у нас жанрово определение трилър,

The text examines the issue of "situating“ the Greeks’ national self-identification between the historical past’s understanding belonging to the East, and the historical present/future corresponding with the West. The sources, on which the paper is based, are original texts by philosophers, historians and intellectuals from the end of the 19th century and the first half of the 20th century, as well as studies and commentaries by contemporary culturologists, historians and philologists. The second kind of sources is new, unknown and often radically re-evaluates and re-arranges the schemes and constructions of the late 19th century. The spatial and temporal "stretching“ of the topic allows the pinpointing of characteristic moments in its development, an outline of the common points, as well as a new interpretation of the set of problems related to Occidentalism.