понятието

Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.

B края на шестдесетте и началото на седемдесетте години в историята на съвременното литературознание започва да се осъществява една радикална смяна на научната парадигма. С поя вата на рецептивната естетика, преминала по-късно в естетика на въздействието, и с възраждането на традиционното за немското литературознание херменевтично направление от линията Шлаермахер - Дилтай - Хайдегер - Гадамер, преструктурирано в направлението на литературната херменевтика на Ханс-Роберт Яус, интересът на литературоведа все по-силно се насочва към онази пресечна точка на художествения процес, където се срещат традиционните проблеми на поетиката, детайлно разработени от силния по онова време структурализъм, и проблемите на социалното въздейст вие на художествената творба в нейното реално комуникативно пространство. Възниква една принципно нова научна ситуация, която изисква обособен и адекватен понятиен апарат, доколкото разработеният до момента категориален апарат трудно улавя именно принципното единство на структурните и рецептивно-въздействените аспекти на художествения акт. Това впрочем личи и от конкретната история в развитието на рецептивната естетика. В първите десет години на своето съществуване, дори когато описва строежа и функциите на художествената комуникация, тя предпочита да си служи утвърденото за момента понятие за текста. Но за разлика от ха рактерните за структуралистичното литературознание аспекти на текстовия анализ тук започват да се проявяват нови, свързани потенциалната възможност на текста да бъде програма на рецептивния акт" според израза на Дитер Шленшедт. В късо време е проанализирана цялата гама от условия, в които текстът попада, както влиянието им върху спецификата на въздействения акт, разликите между рецепцията на нефикционалните и фикционалните текстове, спецификата на обществената комуникация и т.н. Слабо място тези изследвания обаче си оставаше проблемът за т. нар. продуциране на текстове, слабост, която в никакъв случай не можеше да се компенсира от общите уговорки за някакво влияние на комуникативната парадигма върху процеса на формирането на текста.

Понятието, което ще разгледам, е употребено от Мукаржовски в една ранна негова статия със заглавие "Връзката между фоничната линия и словореда в чешкия стих". Първата публикация на статията (1929 г.) е на френски език 1 и френското ligne phonique остава без превод - какъвто би бил например "звукова линия", когато почти десетилетие по-късно Мукаржовски включва въпросната статия в сборник с изследвания по поетика • Аз прочетох за първи път статията на Мукаржовски на английски, където понятието е преведецо като prosodic line3• Това разминаване между термините породи у мен интерес към въпроса: какво равнище на анализ е избрал Мукаржовски в изследване, което си поставя за цел въвеждането на структурния подход. Въпросът се усложни, след като прочетох студията на известния чешки стиховед Мирослав Червенка "Фоничната линия на Мукаржовски и интонационният анализ на стиха" • Попаднала между превод, оригинал и научен коментар, трябваше да си обясня постановката на Мукаржовски, което, сега си давам сметка, означаваше да вникна в проблематиката на ранния структурализъм, да разбера мотивите в отношението му към стихознанието, основаващо се върху фонетиката, а не върху фонологията. Тъй като на Мукаржовски се дължат едни от главните проекции в областта на стиховата интонация, обръщането към неговото изследване, както посочва и Червенка, може да помогне при съвременното изясняване на проблемите. Мукаржовски дава решение, което отпраща към ролят~ на семантичния фактор и предполага анализът да се проведе на равнище изказване. Въпросът за равнището на анализ се отнася до това какъв е обектът на анализ, който дадена теоретична концепция създава.