Последната

Доскоро той беше сред нас. Радваше ни неговата топлота, човечност, отзивчивост, радваше ни нестихващата му обич към литературата. Години наред, цели десетилетия Николай Дончев работи всеотдайно в една трудна област, където той има извънредно големи заслуги. Неговото дело бе мост между нашата култура и културата на западноевропейските народи - по-специално френската и италианската. Той непрекъснато печаташе статии и рецензии в западния печат, в най-авторитетни издания, пишеше с голяма обич за българските писатели, за съвременните ярки явления. Не пропускаше да вмъкне пасажи с идеологически, не само с естетически смисъл, за новите преобразувания в социалистическата ни страна, за големите успехи на развитието ни, за марксистките идеи на писателите и критиците ни. Неведнъж съм се удив лявал, че авторитетът на критика Н. Дончев съз дава възможност да се публикуват и подобни сведе ния за страната и творците ни. Ценяха го високо в чужбина заради ерудицията му, заради широкия му поглед, заради великолепното знаене на езика. Получи и големи награди в чужбина (не у нас!). В същото време Н. Дончев публикуваше в на шия печат материали за френските и италианските писатели. Те са не само информативни, а са със собствено виждане и отношение. Още преди години писах, че навярно времето ще ни завари неподготвени да заменим дейността му на подобно равнище. Сега се боя, че мястото на Николай Дончев дълго време ще остане незаето. От това нашата култура безспорно ще страда. • Последната му книга „Литературнокритически страници“ е насочена главно към нашата литерату ра. Тя не е голяма по обем и съдържа предимно кратки статии и есета. Всъщност това е една от особеностите на творческата изява, присъща на Николай Дончев: взискателността му винаги го насочваше към лаконичност, пестеливост, сгъсте ност на израза, с богатство на подтекста. Той ненавиждаше езиковата разточителност. Пишеше све жо, ясно, с чистота на израза, с усет за спецификата на родното слово. Той, който познаваше чудес но чужди култури, отбягваше съзнателно чуждите думи. Неговото слово блести от красота и звуч ност. То е слово не само на критик и есеист, а е и слово на поет. В началото на дейността си Н. Дончев пише стихотворения. Поетическата чис тота на словото се запазва и в статиите му, дори в по-големите му изследвания на художественото творчество. Първата част на книгата съдържа „кратки есета". Те са върху поезията, критиката, превода, стила, вдъхновението, искреността, идеите-сили, свобо дата; има и есе за вица. Тук са разкрити възгледи те на критика, веруюто му за творческата дейност. Той цени неподправеността, светлината на прин ципите, истинската същност. Ненавижда фалша и помпозността, ненавижда изкуствените книжни построения. За него изкуството е всичко. То е призвано да казва големи истини за живота, за пътя на народа. То е призвано да внася духовност, изящество, неповторими емоционални нюанси в живота на хората. То отблъсква злото, дава път на етичната извисеност. Обогатява вкуса, облагородява душата. Дончев никога не откъсваше поезията от живота, от идеите, от живата действителност. Поезията е радостта на живота" - пише той. Тя е едновременно дар на ума и на сърцето. Не може да се даде предимство нито на разсъдъч ността, нито на чистата емоционалност. Критикът подчертава, че тъкмо това обяснява особения ефект на революционната поезия, на всяка поезия изобщо".