повод

В статията си „Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език“ („Литерат. мисъл“, бр. 1, 1960 г.) Л. Ерихонов, като прави бегъл преглед на моите работи, 126 посветен и на Христо Ботев, спира вниман сто на читателя само на едно обстоятел ство. А именно - Л. Воробьов, който в работите си от 1950-1953 г. толкова ярост но се бори против стремежа да се представи Ботев като прудонист и бакунист, през 1957-59 г. без всякакви видими причини изменя становището си и сега представя великия революционер-демократ като последовател на анархизма. От това следва изводът за печалната еволюция във възгледите на изследователя", т. е. за безпринципната смяна на неговите позиции. Ако Леонид Ерихонов беше изходил от обективните данни или ако не беше проявил недоглеждане, от тази бележка не би имало нужда. Но, за съжаление, Ерихонов изопачава фактите.

Има преводни книги, които бързо се забравят. Има и такива, които остават в нашето съзнание, създават пред нас нови светове и трайно ни завладяват. Тези бележки ще се опитат да обяснят едно обая ние, тъй свежо и тъй хубаво, тъй силно и тъй светло - обаянието на Халдор Лакснес, големия исландски писател, създате ля на „Самостоятелни хора". През 1902 г. в Рейкиявик се ражда едно момче. То проявява големи дарби и дълги години се блъска в каменните стени на много философии и вери, докато излезе един ден на широкото поле - с лице към мрачното северно море и исландската пустош. Преди това момчето е обиколило Много страни, зяпало е със страхопочитание многовековните паметници на циви лизацията, отричало е непроходимо изостаналата си родина, за да се върне един ден и открие знаменития скалд Егил Скалагримсон, за да се влюби в саги и предания, за да види суровото лице на гру бите житейски истини и изпита божестве ната жажда да ги превърне в изкуство. Момчето вече естанало мъж, в чужбина е обикнало родината си, защото я е видяло в 122 истинските и размери и величина. И мъжъ може да каже с твърд, уверен глас Народът спеше в планините, населени с приказни същества и елфи, и на тази девствена земя, където всяка долина напомня за нашата история, всяка пустош е символ на най-съкровените ни чувства, ние днес живеем като че ли отново родени деца на природата, надарени с искреност които говорят на божествен език, а над нас се разтвая утринното небе, в косто горят предсказания и знамения... В найотдалечените места живее непоколебия стремеж към духовно развитие. В се гашното поколение няма чувство на за доволство, този чумен бацил на глупостав застоя. Всичко се намира в брожение Хората искат по-дълбок, по-богат духовен живот. Във всяко младо исландско сърце живее радостно предчувствие

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

Тя е толкова млада, че още се спори около името й. Но се стреми да върви в крак с всяка друга наука. Върху бю рата на хората, които се занимават с нея, стоят ръководства и справочници по ди ференциално смятане, висша математика, теория на информацията, психология физиология; картотеките им са пълни със статистически данни от масови тестове, фонотеките им гъмжат от записи, в лабо раториите им магнетофонът се измества от сложните апаратури на широкообхватните Звукови спектограми. Само за няколко го - дини тези хора извършиха огромна рабо та по разчистването на метафористиката в термините и представите, които са господ ствували досега в нашите познания за стиха: днес еустановено експериментал- но, че обективно ударената гласна не носи никакво ударение и обикновено най- Ударено се произнася не звукът, който ние чувствуваме ударен; че звуковият поток обективно е неделим и не се обособява нито в срички, нито в думи, че самият Звук не е еднороден, а представлява цял букет от звуци, в който никой още не може да установи точно как нашето ухо успява да разпознае това, което му трябва. Както виждате 150 - пълен хаос цари даже в нашите представи за физическата природа на стиха. Янакиев смело слага кръст на всичко, което е било досега, и предлага да се за почне от А и Б: пълно скъсване със се гашната метафористика в термините, при лагане на изключително научни методи, разчитане единствено на логиката, точ ните формулировки и боравене само с материални и ясно различими за всекиго съставки на стихосложението - ето прин ципите на Янакиев. Като истински човек на науката, той смята, че първата стъпка трябва да бъде абсолютно точна, макар и Малка и твърде далеч назад от онова, което интуитивните проблясъци на естети и кри тици досега са ни дали по пътя на проникване в дълбините на поетическите Тайни. Първата му крачка е да изучи - ако Може така да се каже - анатомията на стиха; да направи едно чисто структурално разглеждане на строежа на стихотворе нието, проучване на различните форми на ритъма и уточняване на термините, с които ще трябва да се назовават от тук нататък тези форми.

В историята на нашата стара литература има още подробности да се изясняват, някои предишни установки да се подхвърлят на преоценка, чувствува се голяма нужда от издирване и публикуване на нови материали за отделни писатели или периоди. Но когато се пристъпва към преоценка на предишни схващания, нужно е аргументацията да е поцялостна и по-убедителна, за да не се внасят ненужни или преждевременни смущения в хода на нашата литературна история, която има да решава толкова важни задачи, да изяснява по-пълно съдържанието, проблематиката и значението на старата българска литература.

Винаги ни е възхищавала забележителната обобщителна мисъл на Д. С. Лихачов и неговата широка ерудиция, които му позволяват да погледне по нов, извънредно оригинален начин на редица проблеми в старата руска ли тература - до голяма степен проблеми и на българската литература - и да изрази убедително нови становища, насочващи научното дирене към не изследвани области. Неговата статия „Старославянските литератури като система" (Литературна мисъл, кн. 1, 1969) обаче особено много ни вълнува, защото, както е известно, в нея се засягат специално проблеми на старобъл гарската литература и редица принципни въпроси, които се отнасят изобщо до характера и развитието на старославянските литератури. Голяма част от изказаните от Д. С. Лихачов мисли са резултат от проникновени наблюдения и не могат да не се вземат предвид от славянските учени при научно изследователската им работа над родната литература. Други ста новища смущават със своята категоричност на обобщението или подтикват към размисъл, тъй като подлагат на преоценка традиционни понятия и схва щания. Статията на Д. С. Лихачов подканва към задълбочено и всестранно разглеждане на старобългарската литература върху равнището на съвремен ната наука.

иналата година излезе от печат кни гата на доктора на филологическите науки Васил Колевски „Литература на свободата. Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след Девети септември". В нея се изследва литературният процес в годините на народната власт, прави се анализ на борбата на Българската комунистическа партия за социалистическореалистическа литература, за разцвет на художественото творчество. Тя просле дява сложния път на развитие на най-но вата ни литература, нейните успехи и труд ности, очертава сегашните и проблеми и задачи. Авторът отстоява отначало и докрай последователната класово-партийна пози ция, чужда еднакво и на сектантско-догма тичната ограниченост, и на естетската безпринципност, защищава априлската линия на партията в културно-художествената област Книгата на Колевски има и недостатъци (известна претрупаност с фактически ма териал, известна схематичност на изложе нието при някои глави и пр.), но въпреки недостатъците тя е, общо взето, сполуч лива като пръв опит да се обрисува процесът на четвъртвековния развой на нашата следреволюционна литература. Затова и бе отличена с награда от Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а в. „Работническо дело" и някои други изда ния публикуваха положителни рецензии за нея.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

Много са подходите към изкуството на словото и в това се крие част от магнетичното очарование на критиката и литературознанието, на опитите да се интерпретира и тълкува художествената творба, да се докосне нейната „тайна". Значителните произведения често предлагат различни възможности да бъ де разчетено тяхното послание. Понякога субективното тълкуване, което не може да се приеме безрезервно, ни е по-интересно, а и по-полезно от вярното, но безкрило описание. Още повече когато това субективно тълкуване е дело на голям творец - мненията на Волтер и Л. Толстой за Шекспир, на Тургенев за Хамлет и Дон Кихот, или пък на Пенчо Славейков за Ботев. Вярно е, че в повечето случаи интересът към тези мнения е част от интереса към техните автори и едва след това - към анализираните произведения. Има нещо празнично във възможността да се тръгне след големия творец, да се проследят неговите пристрастия, оценки, несъгласия. Нещо подобно ни предлага „Тайната" на Богомил Райнов. В творческата лаборатория на нейния автор са обединени в неразделима, а и неповторима сплав субективният поглед върху литературата и обективното изследване на историческите процеси в нея, теоретически концепции за романа и наблюдения върху психологията на творчеството, спомени за съвременници и изповеди за собствения път в литературата. Свикнали сме да вярваме, че писателят знае повече от нас, не само от жи вота, но и от книгите. Не зная доколко това е всеобхватна закономерност, но поне като хипотеза е полезно, най-малкото поради мобилизиращото обратно въздействие върху писателите. Наред с другото авторът на „Тайната" е отличен пример за смайваща ерудиция, както по отношение на художествените произведения от миналото и съвременността, така и за литературата върху тях. Но не ерудицията ни привлича в този двутомен труд, поне не на първо мяс то. Защото навсякъде тя е допълнена, продължена и надхвърлена от мислите и идеите на Б. Райнов, който не обича да се прекланя пред авторитети, предпочита да спори с „големи и малки френски академици" според ефектния израз 1984 r.). от рецензията на Здравко Петров (Лит. фронт, бр. 50, Верен на своите идеи, Б. Райнов не изменя и на разбирането си, формули рано в разговорите му с Атанас Свиленов: „На мене винаги ми се е струвало естествено и необходимо писателят да изразява дори и най-сложните неща по възможно най-простия начин.

В дискусия върху страниците на сп. „Пламък" през 1981-1982 г. бе казано, че когато се говори за грешките и недъзите в литературния живот по време на култа към личността, те трябва да се свързват и с името на Тодор Павлов, който не само подобно на другите носеше тези недьзи, но и със своя авторитет и със своята дейност съдействуваше повече от другите за тяхното провеждане". Пак в „Пламък" бе заявено, че „Тодор Павлов, както вярно забелязва Г. Марков, не е бил в състояние да прояви естетико-критически вкус към съвременните му писатели и критици. Един пример: нему принадлежи заключителното слово в обявената през 1953 г. от в. „Литературен фронт" дискусия за критиката, но той сесе задоволява само да отбележи, че дискусията не се е оказала на висота и била фактически безплодна... Павлов обаче не се намесва да покаже верния път за излизане от кризата. "2 Мълвата носи отдавна какво ли не по адрес на Тодор Павлов, но подобни обвинения към него се появяват за пръв път „черно на бяло". Пишещият тези редове не крие, че се смята ученик на Тодор Павлов, ала държи да подчертае, че никога не е бил негов сляп апологет, не се е отнасял безкритично към схващанията му - който има желание и не пести труда си, може да установи това в публикациите ни. Не можем обаче да не отбележим, че в цитираните твърдения има нещо... некрасиво. Некрасиво е да се обвинява Тодор Павлов за грешки и недостатъци, пък били те и действителни, без да се спомене, че става дума за един „гигант на културния фронт". Впрочем Иван Цветков справедливо пише: „Г. Марков не е намерил нито тона, нито дистанцията, когато прави своята категорична преценка за Тодор Павлов. Как може той да лишава нашия философ от критически и естетически усет, след като този усет се е изявил силно и убедително в книги и статии за Пушкин, Горки, Маяковски, Христо Ботев, Вазов, Яворов и за пролетарските поети от 30-те години... Павлов е фигура от голям мащаб. "3 Но още по-лошо е, че твърденията на Марков и Мицов изобщо са неверни! Не можем да не вдигнем глас на протест срещу този опит да се припише на Тодор Павлов главната вина и отговорност за деформациите в литературния ни живот. Повъзрастните помнят, че в годините на култа към личността Тодор Павлов нямаше никаква власт в областта на литературата и изкуството, не участвуваше в дейността на творческите съюзи и не пишеше критика за съвременни художествени изяви. От 1944 до 1964 г. той не е публикувал рецензии за нови литературни творби.

В почти пустинната празнота на женската светост в руските земи образът на Фев рония - Ефросиния от град Муром се извисява бляскав и омайващ. Селско девойче, привидно свенливо и покорно, в действителност образец на мъдрост и решителност, Феврония, е била обект на местно благоговение заедно със съпруга си Петр, Муромски княз, от средата на тринадесети век до 1547 година, т. е. до момента, в който на синода на Митрополит Макарий те биват официално канонизирани (новые чудотворцы) признати за национални светци. Иван Кологривов, предлагайки на западния читател първия последователен трактат (популярен, но прецизен) върху руската духовност, отбелязва: „Не съществува никаква биография на тези две фигури, а единствено една полуезическа легенда, истинско бижу на руския фолклор, но без каквато и да било И стойност за историята на руската духовност. "4 Не е различно по същество, но по-изчерпателно и твърде сурово спрямо руските книжовници становището на В. Ключевски, който решително отрича агиографско достойнство на „Повесть о Петре и Февронии“. „Легенда о Петре - пише Ключевски - под которым, по-видимому, разумеется умерший в 1228 г. в иночестве муромский князь Давид Юрьевич, не может быть названа житием ни по литературной форме, ни по источникам, из которых почерпнуто ее содержание; в истории древнерусской агиографии она имеет значение только как памятник, ярко освещающий неразборчи вость, с какою древнерусские книжники вводили в круг церковно-исторических преданий образы народного поэтического творчества.

Мнозина са ме питали: кога би следвало да чествуваме стогодишнината на романа „Под игото“. Не е толкова лесен отговорът на този въпрос. Ако се ръководех ме от датата, която сам Вазов е поставил под текста на творбата („Одеса, 1888 г. “г), това трябваше да стане още преди две години. Но тази дата не е съвсем точна: тя не означава нито началото, нито края на работата на автора, а само един етап от не я - може би най-интензивният. Замисълът на „Под игото" датира от 1887 г. По онова време Вазов подобно на мнозина свои съвременници, преследвани заради русофилските си убеждения от правителството на Ст. Стамболов, е бил емигрант в Одеса. Още през същата година (по всяка вероятност през есента) той започва конкретната си работа над романа. В писмо до К. Величков с дата „Одеса, 4 януари 1888 г. писателят съобщава: „Аз останах и до днес тука по разни причини, а главно, защото исках по-напред да свър ша романа, за който ти загатвах в писмото си. Той излезе доста, за да не кажа, твърде голям, понеже рамка му дадох широка. Той умствен труд, ако не друго, ме позалиса и направи да не усещам тъй силно тежестта на положението си. "2 До пролетта на 1888 г. една значителна част от текста вече ще да е била написана, защото в писмото си до Ст. Костов от 27 март 1888 г. Вазов заявява: „Тая зима написах един роман от епохата на въстанието в 1876 г.; аз с удоволствие бих Ви пратил ед на или две глави от него (за поместване в подготвяната от Ст. Костов и Д. Мишев христоматия - б. м., Ил. Т.), но това ми се вижда несгодно, доде романът е още в ръкопис. При това има нужда от нова обработка. "3 С известни прекъсвания Вазов продължава работата над романа „Под игото до началото на 1889 г. Спомняйки си по-късно за тоя период от своя живот, писа телят съобщава интересни данни за творческата история на произведението. Напри мер в предговора към последното прижизнено издание на „Под игото“, написан на 19 октомври 1920 г., той споделя: „Стоя пред петото издание на „Под игото“. Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани. Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърце то ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман, и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени ожи вяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя ум

Повод за моите бележки са литературноисторическата новела „Сто години неизвестност на Йор дан Василев (сп. „Септември“, 1988, кн. 9, с. 122-160) и статията на Тончо Жечев „Възкресение" (в. Ли тературен фронт" от 3. ХІ. 1988, бр. 45, с. 2). Проблемът, който занимава и мен, и двамата известни лите ратуроведи, е авторството на манифестната статия „Осветление на българската поезия" (сп. „Зора", 1885, кн. 3, с. 131-133). Преди време аргументирах хипотезата, според която зад инициалите Г. 3-ч - така се е подписал авторът на анонимната статия в сп. „Зора" -най-вероятно се крие авторството на Ва зов, (сп. „Литературна мисъл", 1985, кн. 7, с. 69-88). В посочената работа Й. Василев излиза с алтернативна хипотеза за авторството на Гаврил Занетов - несправедливо пренебрегван досега от литературните историци. Новата хипотеза срещна възторжената подкрепа на Т. Жечев най-вече заради. усилията да се възкреси една незаслужено забравена личност. Споделям тия чувства на Т. Жечев и се присъединявам към тях.

Увлечен от полемичната си страст, Иван П. Цанов поставя на страниците на сп. „Литературна мисъл“ („Допълнения" към „Откъси от Дневник" на Кирил Христов" - Литературна мисъл, кн. 10, 1989 г.) един твърде болен и твърде актуален проблем на българското книгоиздаване -въпроса за изборността в представянето на нашите класици. Проблемът е стар като самото книгоиздаване. Още в първите десетилетия на свободна България нашите книгоиздатели започват да публикуват откъси от творбите на своите предходници. В полувековния свободен живот на нова България обаче не се появява нито едно пълно, академично издание на съчиненията на български класик. Още по-приглушен е интересът към миналото през следващите десетиле тия. Водени от желанието да преоценят литературното минало от марксически позиции, издателите и критиците на 40-те и 50-те години се опитват да представят част от идейно съвместимите с оформящата се идеология и естетика творби. На читате лите се поднасят съчинения на Йовков или Елин Пелин в един том, с два или три тома се представя Вазов. Отчасти този възпитателно-назидателен синдром е преодо лян в следващите три десетилетия. Сравнително пълно у нас се представят творбите на Иван Вазов (двадесет и два тома), Христо Ботев (три тома), Г. С. Раковски (че тири тома), Л. Каравелов (дванадесет тома), Йордан Йовков (шест тома), Елин Пе лин (шест тома), П. П. Славейков (осем тома), П. К. Яворов (четири тома), К. Христов (пет тома), А. Страшимиров (осем тома), А. Разцветников (четири тома) и др. При това, държа да отбележа, всички тези издания са реализирани с усилията на малобройния колектив на отдел „Литературно наследство" при издателство „Български писател". Въпреки драматичните усилия на малкия издателски колектив обаче и до днес и неговите служители, и редакторите във всички български книгоиздателства робуват на фрагментарността. В края на ХХ век в България все още няма нито едно академично издание на български класик. Няма специализирано издателство за литературна класика. Издателството на БАН нене публикува творби на художест вената ни култура и в момента преустановява единственото издание на български класик. От заплануваните първоначално десет, а по-късно двадесет тома на П. Р. Сла вейков, за около двадесет и пет години са излезли шест, с които изданието приключва. Искам и да напомня на Иван Цанов, че неиздадени са не само дневниците на Кирил Христов. Неиздадени са много от стиховете на Стоян Михайловски (на български и френски), неиздадена е публицистиката на Захари Стоянов, поместена във вестници, които времето все по-упорито руши. Неиздадени са великолепните мемоари на Д. Маринов, неиздадени са спомените на Симеон Радев (Архив на БАН). Фрагментарно ще бъдат представени творенията на Софроний Врачански, непълно е представено творчеството на Г. С. Раковски.