позиция

Акад. Георги Цанев в развитието си има два образа: на критик и на изследо вател-литературовед. С тях са свързани и две фази от развитието му. Те се очертават твърде рязко и като два периода. Различията са съществени. Но наблюдаваме и константност, единство в разнородностите, произтичащо от натюрела, от вкуса, от взискателността... Вече цели шест десетилетия работи Георги Цанев и отдавна е утвърден като един от най-изтъкнатите литературни критици и историци у нас. Заслугите му към нашата художествена литература са много и разнообразни. През 20-те години на настоящия век Цанев започва своята дейност като литературен критик. В своето развитие той се утвърждава ярко и недвусмислено с таланта си да анализира и преценява литературните явления, да открива свежото и новото в подхода на писателите и в техните индивидуални физиономии. Още от края на 20-те години Г. Цанев набляга на необходимостта от по-живо интерпретиране в критическите анализи. Той се противопоставя на критиците еднодневки и дилетанти... Това е последователна линия в неговата дейност. В статията „За литературния критик“ (писана през 1931) в оригинална есеистична форма са изказани мисли за призванието на критика, изграден е идеалният му образ според схващанията на Цанев. Интересно е да се разгледа тази статия; тя безспорно ще ни обясни много от особеностите на критика, от това, към което той самият се стреми в дейността си. Цанев има такива високи изисквания за критическата дейност, за критическия талант, че дори стига до известно идеализиране, набелязва принципи, които едва ли биха могли да бъдат осъществени в цялост. За автора на статията критикът е образец на идейно-естетическа и нравствена пълноценност. Той се контролира от строга и чувствителна съвест, „думите му не познават никакви криви пътеки - както и у поета, те идват направо от сърцето". Критикът е вдъхновен, проникновен читател, който се радва и на най-бледата поетична се от искра, вълнува трепетите на сърцето.

Георги Германов продължително изследва същностните явления в руската литература, както и взаимодействията и с нашата литература. В тази насока той се очертава като специалист и вещ познавач на характерното, значимото, дал ценен приное в съвременното ни литературознание. Новата му книга „Вър хове на руската класическа литература" сполучливо и интересно разработва възлови тенденции и проблеми, свързани с дейността на най-крупните писатели на миналия век в Русия. Тя енаписана не само със задълбочено литературоведско отношение, но и с обич, с пиетет към гениалните творчески прояви, оказали силно влияние и у нас, както и в целия свят. Книгата се открива със статията „Ленин за литературното и културното наследство", която има методологически облик с важно значение, показващо ни ръководните принципи при изследванията. Именно възгледите на Ленин за класиката и нейния принос, за необходимостта от усвояване на ценното в нея, е изходният пункт за съвременните литературоведи при характеристиката на литературоведските явления от миналото. Изпъква и проблемът за връзката на миналото и съв ременността, за творческата приемственост на традиционното, върху основата на която е възможно новаторското отношение и стабилността на художествените постижения. Германов подчертава значението на Лениновите концепции за партийността и за класовия подход, чрез които се стига до пълноценен Литературоведски критерий, разкриващ съще ственото за всяка литература във връзка с обществените борби и противоречия, във връз ка с народния живот и прогресивните насоки в него. В книгата е показано и разбирането, отношението към творческите ценности на най-видни наши литературоведи и обществе ници, които тълкуват литературните процеси в духа на Лениновите принципи и позиции. За разбирането и оценяването на художествената литература извънредно голяма роля играят теоретическите обобщения във връзка с теорията на отражението, защитена в труда „Материализъм и емпириокритицизъм" и конкретно приложена при характеризиране творчеството на Толстой. Георги Германов се спира на най-важните моменти в статиите на Ленин за великия руски писател, за да покаже проникновеността на анализа, насочен и към силни, и към слаби страни, при една основна, подчертано положителна оценка. Несъмнено много от факторите, за които се говори в книгата, са известни, неведнъж са цитирани и са станали класически по своето мисловно богатство и по ролята, която са играли. Независимо от това привеж дането им е необходимо с оглед на цялостната същност на книгата, с оглед на задачата, коя 170 то си е поставил Германов. Не е възможно да разберем днес същественото, специфичното за руската класическа литература и за найвеликите и представители, без ръководните идеи на Ленин дал класически образец на анализ, показал по великолепен начин, какъв трябва да бъде класовопартийният критерий на критиката и на литературознанието, осо бено при оценяване на противоречиви и слож ни литературни явления. Основната част на книгата, както личи и от заглавието „Върхове на руската класичес ка литература", показва големите постиже ния на най-видните руски писатели през ми налия век. Поместени са очерци за Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Ал. Островски, Гончаров, Чернишевски, Салтиков-Шчедрин, Л. Толстой, А. Чехов. В представянето им наблюдаваме системност и цялостност - не се характеризират изолирани явления, а се изгражда една картина на най-значимото в руската литература през този период вниманието се насочва и към водещите тенденции, направления и методи. Говори се на втори план и за други руски писатели, за взаимоотношенията на руската класическа литература със световния литературен процес. Наблегнато е особено на връзките и с българската литература, на въздействието, което е оказала върху нашите творци, върху насоките в културата ни и в социалните дви жения.

Поезия и позиция" - едва ли Николай Петев би могъл да избере по-подходящо заглавие за втората си критическа книга. То отразява точно единността на проблематиката, вътрешния строеж на творбите и откроява налагащото се качество на автора - ясната критическа позиция. Подобен профил очертаваше и дебютната му книга „Тук, във времето" (1982), която го представи на читателите като критик с изграден литературен вкус, с публицистично-критически почерк и ка тегорично заявена идейна позиция. Публицистич ният нерв в литературно-критическите творби на Николай Петев не съществува за сметка на аналитичността. Авторът подхожда към оценката на явленията с ясни класово-партийни кри терии, с критически патос, лишен от мъгливата енигматичност на наукообразни термини и арти стично-уклончиви оценки. Подборът на разглеж даните проблеми и автори в първата книга издава личните вкусове и пристрастия на кри тика, които изцяло са насочени към съвременния литературен процес. Втората книга на Николай Петев „Поезия и позиция" ни среща с осъществената амбиция на автора да отвоюва свой критически периметър, защищавайки определен кръг от проблеми, да отстоява независимостта на своите съждения и оценки. Тя е пример за яснота на подхода към литературните факти и явления, за продължа ване от младите творци на българската критическа традиция, на марксическата кризика, а също така и за страстност и категоричност както при щедрото утвърждаване, така и при отрицанието. Показателно за естетическия вкус и темпе рамент, за таланта на критика с към какво от класическото ни наследство епристрастен, на какво ново дава път, какви млади творци утвърждава, какви идейни принципи отстоява, доколко висок се оказва неговият коефициент на прогностичност, проверен от времето. В статията, дала наименованието на книгата, Н. Петев ни е засвидетелствувал своите предпочитання: „В поезията ми се иска да открия урока „Как да се живее?".

Проблемът за отношението между общество и литература не е нов за нашето, пък и за литературознанието въобще - може би първите му прояви са още в най-ранните текстове, в които можем да отделим специфичната литературоведска проблематика - тези на Платон и Аристотел. Но твърде късно, може би, едва през седемдесетте години на нашия век този проблем можа да се превърне в изходна позиция за изследване не на нещо друго, а именно на специфичния строеж на художествената творба - метод, който много векове успешно се прилага в изследванията по реторика например, но кой знае защо убягваше на литературоведската мисъл. Естествено художественото творчество си има своите доста опосред ствувани пътища на въздействие, но при едно повнимателно анализиране на специфичните средства, които си служи литературата, бихме могли да открием онези нейни равнища и структурни възли, които улавят момента на преход между чисто структурните и въздействените страни на художествените явления. А защо ни е нужно това? Нима литературата не може да изпълни своето предназначение, без да анализираме характерните за нея структурно-функционални преобразования? Всъщ ност, без да се впускаме в дълги доказателства, трябва да кажем, че това е път за проникване не само по-дълбоко в самата същност на художественото въздействие, но и в обусловеността на художественото развитие, което твърде доскоро се разпадаше в представите ни твърде механично на повлияно отвъншни" и вътрешни" тенденции. C Казвам всичко това най-вече по повод първите две студии от книгата на Милена Цанева „Поет и общество“, в които авторката проследява два въпроса, които външно изглеждат, може би, твърде частни, но по същество са извънредно важни за разбиране художествената специфика на различните литературни периоди - това са проблемът за същността и мястото на писателя в общото поле на културата на дадено общество, обуславящ спе цификата на характерния за него писателски тип, и проблемът за същността и структурата на творческото субективно начало в лириката, проявяващо се в диалектиката между автор, лирически герой и читател. Между двата проблема има много ясно изразена връзка, основаваща се на двустранното присъствие на писателската личност в процеса на литературната комуникация. По същество те би трябвало да се разглеждат като двете страни на един 166 и същ проблем, поне що се отнася до структурата на това, което бихме нарекли литературно изказване" - с неговите участници, тема, герои, начин на изразяване, канали на комуникация и особен тип въздействие. Анализът на всички тези аспекти може да доведе до разкриване на същностии процеси в типологичен, структурен и културен план, свързани с динамиката на литературния процес (нека си спомним студията на А. Н. Веселовски „От певца к поэту", в която има много изводи които работят и при изследването на една много по-късна във времето, но типологически сходна проблематика). Милена Цанева се съсредоточава изключително върху историческото изследване както на въпроса за писателските типове, така и на проблема за типа на лирическия герой и неговите взаимодействия с автора и читателя. Нейният анализ е точен и верен във фактическата си част и предава развитието на процеса в неговата пълнота и многостранност. Така например с помощта на този метод са доказани типологическите връзки между писатели като Иван Вазов и Захари Стоянов, Вазов и Михайловски, Вазов и Стамболов и пр., които досега по-скоро са били противопоставяни като изразители на раз лични типове литература, изхождайки от анализа единствено на отделните произведения. По съш ността си са интересни и границите, които авторката очертава между различните поколенияи взаимоотношенията между техните представители - взаимоотношения, разбира се, не лични, не дори и структурни, а взаимоотношения на полето на културната мисия.

През последните седем осем години името на Георги Цанков се наложи с редица интересни и запомнящи се крити чески публикации. От една страна, той демонстрира яснота, определеност и целенасоченост на естетическите си търсе ния, а, от друга - широта на критичес ките предпочитания. Характерното за ня кои негови връстници тематично самоог раничаване, самозатварянето в тесните рамки на определен период или опреде лен кръг творци е неприсъщо за Георги Цанков. Напротив - диапазонът на кри тическите му интереси е твърде широк: от проблеми, пред които се изправя литературата ни от началото на века - до 158 търсенията на нашите съвременни твор ци; от художествените идеи на такива писатели като, да речем, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Иор дан Радичков - до първите стъпки на дебютантите. Като прибавим и нескри тото му пристрастие към френската литература (не само задълбочените студии и портрети за Балзак, Стендал, Маларме и пр., но и множество статии и ре цензии за съвременни френскоезични ав тори), към руската и съветската лите ратура - ще добием известна представа за натюрела на критика. Може би най-съществената особеност в критическите текстове на Георги Цанков е желанието му да разглежда литературните факти и явления в тяхната взаимовръзка, да ги съпоставя в опре делен социален контекст, да не се огра ничава в националните рамки на една литература, на един исторически период, на едно естетико-художествено направле ние. Като че ли тази особеност се откро ява най-ясно в първата критическа кни га на Георги Цанков - В мига на из бора", която показва, че авторът е прео долял изкушението просто да събере меж ду две корици статии и рецензии, пи сани по различен повод. Изкушение, на което не устояват не само млади крити ци. Дебютът на Георги Цанков говори за промислена концепция, а не за случа ен набор от публикации. Една обща идея пронизва сборника, нейното движение и развитие интересува автора и той го проследява неотстъпно. Неслучайно още във встъпителните думи към читателя Г. Цанков центрира вниманието ни към тази идея: В своята първа книга аз търся творците в мига на избора, опит вам се да открия пътищата, по които те достигат до онази позиция, която ше предопредели житейския и художествения им път. Всичко това беше особено необ ходимо преди всичко за самия мен, за шото, оглеждайки се в тях и в тяхното дело, трябваше да определя посоката и целта на своя собствен избор. Винаги съм мислил, че критиката е преди всич ко творчество, което с присъщите му средства решава същите проблеми, пред определящи и смисъла въобще на изку ството в определена епоха. " „В мига на избора" съдържа четири критически студии, които, макар и да имат самостоятелно звучене, са обеди нени от авторовата идея да се освети мигът на избора, мигът, когато героят на конкретната творба или самият творец избират определена социална, естетичес ка или нравствена позиция

Със самото формулиране на предмета и интереса си нашето изследване изглежда странно. За днешното ни мислене „Аз съм българче“ е текст от буквара, стихотворение, чрез което сме осъзнали националната си принадлежност, което ни е накарало да се почувстваме българи и да изпитваме гордост от това, което е безсмъртно, както е безсмъртна България, и т. н. Нека в това изброяване не бъдат търсени иронични или поне само иронични акценти, защото тези и други подобни представи съдържат нещо, което изследването счита за извънредно важно: аксиоматичността на „Аз съм българче“, неговата абсолютна безпроблемност, както и усещането за вечен, за извънвременен текст. Не се наемаме да спорим с тези представи, оптиката ни по-скоро е насочена към проникване в техните основания, а до известна степен и в тяхната структурираност. Интересът ни е продиктуван и от някои парадоксални несъвпадения между споменатите становища и реалното литературноисторическо битие на „Аз съм българче“: усещането, че творбата е стародавна, че е съпътствала, изразявала и диктувала българското самосъзнание винаги, противоречи на това, че рождената ѝ дата е през 1918 г. — стихотворението се оказва изненадващо ново; усещането, че „Аз съм българче“ е неотменима част от творчеството на Иван Вазов, че е негова емблематична творба, противоречи на факта, че първото издание на Вазов, в което тя се появява, са 20-томните „Събрани съчинения“ от 50-те години.