Правчанов

Между литературно-критическите книги, излезли през последните години, книгата на Симеон Правчанов „За да останеш" се от деля с редица специфични свои качества и не би трябвало да се премълчава. Още повече, че тук са събрани най-сполучливите литературно-критически етюди, портрети и статии на автора. Това е една физиономична книга, която представя в благоприятна светлина 181 своя създател и доказва още веднъж доброто равнище на съвременната ни критика. Написана умно, увлекателно, тя прави впечатле ние преди всичко с похвалния стремеж да се разчупят шаблоните на литературно-кри тическата ни мисъл и да се поднесат съпреживени, лично изстрадани истини и Оценки. Всеки истински литературен критик е повече или по-малко пристрастен в отноше нието си към литературните факти и найчесто това не е голяма беда. Защото критиче ската пристрастност за разлика от читателската е съзнателно потискана, ограничавана от стремежа към обективна оценка на художествените ценности, направлявана от стремежа към обективна оценка на художе ствените ценности, направлявана от класовопартийния подход и здравите идейни позиции. Такъв е случаят и със Симеон Правчанов, който въпреки ярко изразения си субективен поглед върху художествените стойности успя ва да даде в повечето случаи обективна оценка и тълкуване на сложната съвременна мисловност у различните творчески индивидуалности. Диапазонът на неговите критически интереси е твърде широк и обхваща съвсем различни, дори противоположни писателски почерци: Димитър Димов, Димитър Талев, Георги Караславов, Андрей Гуляшки, Весе лин Ханчев, Владимир Башев, Слав Хр. Караславов, Павел Вежинов, Ламар, Генчо Стоев, Атанас Наковски, Петър Караангов, Андрей Германов, Тодор Монов. Към проблемите на тяхното творчество Правчанов не може да остане равнодушен и безпристрастен, защото не се залавя да пише за неща, които не са го силно впечатлили и развълнували, които не са поразили въображението му и Раздвижили мисълта му. Пред нас е един честномислещ, образован и обигран критик. На това се дължи и артистичната лекота, с която се стреми да пише, и умението да създаде впечатление, че мъките на словото не са му познати. Скучните силогизми на литературните учебници и обстойните фактологични изследвания не са му присъщи. Правчанов съзнателно бяга от подробното, сухо научно изложение, от изчерпателната псевдодокументалност, от житийните" преразкази и самоцелните теоретизации. Всичките му статии са сравнително кратки, синтетични, конкретни; наймного му се отдава художественият анализ на отделна творба и герой (Юрталана от романа на Караславов „Снаха", Рафе Клинче от Талевия „Железният светилник") и беглият литературен портрет, очертан с едри контури (портретите на Веселин Ханчев, Владимир Башев, Андрей Германов). Симеон Правчанов пристъпва с вълнение и напрегната чувствителност към света на своите автори. Основната му цел е да проникне дълбоко в различните творчески съдби, да усети зараждането на поетическите идеи, неуловимия миг на художественото осъще 182 ствяване и да ги обясни със специфичния за всеки творец начин на мислене. Той се стреми да трансформира своята добросъвестна критическо-изследователска дейност в емо ционална артистична интерпретация, да насити наблюденията си над всеки отделен литературен герой с вътрешен патос, с интимно съучастие и съпреживяване. В някои случаи успява да постигне в социално-психологиче ските си етюди съчетание на обективната, трезва критическа оценка със субективното вътрешно виждане на художестве ните факти. Симеон Правчанов преживява образите, търсейки да обясни идейната и естетическата им същност, да види характерите отвътре в душевната им структура. В най-хубавата си статия „Аз живея друг живот“, където разглежда образа на Рафе Клинче от „Железният светилник“ на Димитър Талев, критикът тълкува сложната съдба на преспанския резбар на фона на епохата, когато идеалът за героя и твореца е синтезиран в Георги Раковски, и откъснатият от този идеал художник е немощен, безсилен да изнесе върху тес ните си плещи великите национални задачи. Проследявайки героя във взаимоотношенията му със Султана и Лазар Глаушев, Правчанов успява да съпреживее човешките съдби като движими от общите икономически и исторически закони и процеси. Индивидуалистичният бунт на надарената личност, откъсването и от националния колектив той схваща като определящи сложността на характера. Трагедията на Рафе обяснява с разрушителния заряд на неговите нравствени норми, ренесансовият характер на артистич ните му преживявания - с особеностите на епохата и мащабите на Талевия художествен талант.

През последните години нашата литературна критика направи значителни усилия, за да възстанови традицията на монографичните изследвания, на по-живото и непосредствено интерпретиране на живота и творчеството на редица наши автори, чието дело остава в съкровищницата на българската литература. Разбира се, и сега съществуват хора, които подценяват документално-художественото тълкуване на художествения свят, пристъпват с недоверие към творби, в които критикът си е позволил по-голяма волност, излязъл е от рамките на буквоядческото тълкуване, намерил е свеж и вълнуващ подход към привличащия го профил на даден творец. Немалко пречки се явяваха и по линията на „специализирането“ върху едно творчество, на самоволното „преразпределяне на авторите. Редица доморасли специалисти решиха, че могат да поставят табу върху отделни литературни зони и само те могат да се считат там за истинските притежатели на ценностите. По линията на това, че „за този автор вече еписано", за доста дълъг период се задържаше по-разнообразното тълкуване на дадено творчество и свързаните с него проблеми на литературния развой. Днес не без съжале ние можем да констатираме, че за редица от най-големите наши поети и писатели има написани само по една-две моногра фии, понякога само тънки брошурки, а не всестранни и задълбочени изследвания. Можем да посочим и драстични примери, когато за големи имена на българската литература няма поне едно сериозно литературно- критическо издание. Плахите опити далеч са недостатъчни, за да може да се осветли едно творчество по-пълно и цялостно. Когато около едно име се създаде повече критическа книжнина, Това значително спомага да се види от всички страни делото на художника, да се прецени неговото истинско място в литературния раз- вой, да се намерят типичният му облик и ори гиналните му творчески черти. Повечето Мнения биха допринесли за изясняване на самобитния характер на даден автор, за същ ността на неговите търсения и художествени реализации, за стила и метода. Не са много у нас писателите, за които мо- жем да се похвалим, че творчеството им е изследвано изцяло, намерило е своята истин- ска оценка. Нашата критика е все още длъж ница, още твърде малко е направено, за да се разнообразят начините на интерпретация, да се очертаят повече критически стилове на изследване. Малко са онези ценители на художественото слово, които съумяват по-дълго да об- щуват с даден автор, по-продължително време 136 да навлизат в интимно-естетическия свят на твореца, като вещи събирачи на факти и спо собни следотърсачи да умеят да пресъздадат отново жизнения и творчески път на худож ника. Някога Сент-Бьов беше оповестил, че му е нужно време и място, за да може да се усамоти с книгите на предпочитания пи сател, да открие това, което го привлича и вълнува най-трайно в неговото дело. Но ако в нашия динамичен век тая привилегия на големия френски критик е трудно достижима, то можем да посочим все пак и положителни примери в нашата съвременна критическа прак тика - изследванията на Симеон Султанов върху творчеството на Йордан Йовков и Светослав Минков, продължителното общу ване на Милена Цанева с богатото художе ствено наследство на Иван Вазов. У нас хубав пример за младите поколения изследователи представляват приносите на акад. Михаил Арнаудов в някои от моногра фичните му изследвания - книгите за Паи сий, Вазов, Яворов, показателни за това, колко плодоносно за критика и литературния историк е трайното навлизане в лабиринта на художествения мир, проникновеното и тънко анализиране на творби и проблеми. Завоевание на психо-биографичния критически метод са и редица от очерците на акад. Пантелей Зарев - „Христо Ботев“, „Димитър Димов“, „Емилиян Станев“, „Георги Караславов", в който той още веднъж показа, че критикът, литературният историк и теоретик не е сух, безпристрастен регистратор на факти и събития, не е документалист-буквояд, безапелационен литературен ментор, а жив, непосредствен възторжен ценител, който може с истинска художествена сила и умение да „разшифрова" художествения организъм, да възпроизведе моменти от жизнения и твор чески път на писателя, да го разкрие непо средствено и вълнуващо. И нас не може да не ни радва фактът, че редица съвременни критици показват значително нараснало майсторство при разкриването на творческата участ и житейската съдба на редица наши поети и писатели. Изследванията на Кръстьо Куюмджиев върху творчеството на Кирил Христов (. Певен на своя живот") и Димитър Димов, хубавите стегнати очерци на Здравко Петров за Никола Фурнаджиев, Гео Милев, Димчо Дебелянов, книгата на Иван Попиванов за Захари Стоянов, тънките свежи наблюдения и анализи на Еф рем Каранфилов в множество негови портрети убедително говорят за една линия в критиката, която намира все по-голямо признание и нарастващ авторитет. Към добрите сполуки можем да отнесем и търсенията на Симеон Правчанов в книгата му за Христо Смирненски „Едно последно лято" и особено новото му произведение „Път размирно ме тежен" - книга за съдбата и творчеството на Христо Ясенов.

В поредицата „Художествено-доку ментални биографии" книгата на Правчанов е посветена на общественика Антон Страшимиров. За автора Страшимиров е „не толкова надарен художник, колкото забележителен човек - неустрашим граж данин-демократ и войнствуващ антифашист". Такова убеждение, макар да иска уточняване (тъй като творецът има стойност не само с величината на дарованието си, но и с идейно-естетическата актуалност на търсенията си), дава основание за специален интерес към гражданската биография на писателя. Очакваме новото изследване да обогати досега изградената представа за Страшимиров, да я конкре тизира. Не оставаме излъгани. Правчанов дава превес на документалното начало, придържа се обикновено към лаконичността на хрониста. Избрал е най-доброто в случая - трябва да навлезе в един богат на събития живот, много неспокоен, много неравен, трябва да се срещне с лич ност от голяма величина, която затруднява биографа с противоречия. А документал ният разказ е среща на живо" с писателя и неговите съвременници, навлизане в ежедневието на историята. своята Правчанов ограничава задача във възстановяване" два периода от живота на писателя - 1903-1905 и 1923- 1927. Безспорно това са върховите моменти в гражданската дейност на Страшимиров, годините на най-голямата му близост с неговия народ, най-пълното съзвучие с демократичните тенденции на времето, години, в които личността му се изявява в своята истинска духовна мощ. За осветляване на тези биографични етапи авторът събира материала, свързан с борбата на Страшимиров срещу монарха и военщината в началото на века и с изобличаването на фашизма в годините на следсептемврий ския погром. Така се обособяват двата акцента в композицията на изследването. Но в същност Правчанов не е могъл да ангажира вниманието си единствено с върховите моменти. Налага му се да стигне до тях, проследявайки изграждането на общественика. Написана е отделна глава - „Кратка, но необходима предистория" - - за учителските години, които предшеству ват първите сериозни политически проявле ния на Страшимиров. Тук е използуван преди всичко разказът на самия писател за преживяното („Творчество и живот"), както и свидетелството на художестве ните му творби. Впрочем началните пи сателски изяви на Страшимиров интере суват автора само като потвърждение на гражданските му позиции. Краткото анали лизиране на „Кочаловската крамола" има за цел да стигне до заключението, че това е най-социално отзивчивият разказ на Страшимиров". Спазвайки ограниченията, които си е наложил, Правчанов още тук дава представа за характера на героя си - характер с подчертана социална заин тересованост, гражданска активност, неудържимо непокорство - големите политически схватки му предстоят. През 1903-1905 г. Страшимиров става значи телна фигура в политическия живот на страната. Той е депутат на младодемокра тическата партия в Народното събрание, името му е в близост с имената на Стоян Михайловски, Найчо Цанов и други ак тивни политици от онова време. Така го е видял Правчанов, събирайки свидетел ствата за големия двубой на Страшимиров с Фердинанд. Статии и изявления на пи сателя, извлечения от дневниците на На родното събрание, съдебни документи потвърждават важни за гражданската биография на Страшимиров факти, важни също за очертаване политическото положение в страната - споровете в Народното събрание по актуални въпроси, изоблича ването на Фердинанд, създаване на „За кона за Особата“ и първия процес по негосрещу Михайловски, обществения протест, забележителните с гражданската си сме лост публикации на Страшимиров в „Ден", конфликтите с българската военщина, процеса срещу Страшимиров. В страниците, посветени на събитията от 1903- 1905 г., Правчанов съумява да докумен тира добре изобличаването на българския монархизъм от Страшимиров, но също и да представи неговото поведение като ярка проява на демократизма на българската интелигенция, на антимонар хическите настроения в страната.