предговор

мисълта заработва напълно едва когато се опитва да проникне в опакото на онова, което II показват, съобщават или втълпяват. Известна е една максима, идваща от времето на Еразъм Ротердамски, ако не и от по-рано: "Не мисли за неща, които умът ти не може да приеме!" Тя звучи добронамерено, даже човечно. Нима не ни угнетяват най-много вънросите без отговор?! Ала непокорството не е придобито свойство на мисълта. Принадлежи поскоро към същинатг И. Затова тя поражда толкова уважение, колкото и боя· зън. Сякаш всеки момент, оставена без наздор, може да се отприщи и да ни отведе до нещата, които умът ни, претоварен със стереотипни ценностни представи, предразсъдъци и предубеждения, иначе "не може да приеме". Диалогът е възе/IЪТ, в който се сплитат всички противоречия, предизвикващи или озаптяващи човешката мисъл. Той обединява и прагматичния, И духовния i'I начин на съществуване. Още библейското предание за Вавилонското стъплпотворение ни нредупреждава, че се осуетява всяко "чудо" на човешкия труд, щом настъпи безразборно "смешение на езиците", т. е. щом изчезне единната културна парадигма на междуиндивид~алното общуване. От друга страна, един саркастичен фарс, който Йожен Иовеско написа по известния мотив за голия цар на Андерсен, ни показва абсурдността на обществено регламентираните и йерахизирани пенности, когато сковават или затлачват мисловния взаимообмен. Въодушевена тълпа приветствува появилия се крал. А едно дете се провиква: "Я-я, че кралят няма глава!" На което възмутено му отвръщат: "Ами защо му е глава, след като си има не· личие?!" Темата на настоящип сборник е подбудена явно от широкия интерес КЪ!\! гледището на .Михаил Бахтин относно диалогичната природа на художественото (респ. "романното") слово. Тази идея не е нито съвсем нова, нито пък сама по себе си определя незаместимастта на художествения начин за общуване. Ала бихме могли да си обясним особения интерес, който Бахтиновото г,1едище за диалогичноспа предизвиква напоследък във всички клонове на хуманитаристиката, ако вземем предвид едно уточнение. Както е известно, авторът окачествява диалогичността на натовареното с хуманитарен смисъл слово като "събитийност" . .Макар Бахтин да не посочва изрично това, из,'!ожението му ни дава според мен основание логично да предположим, че той е има,ТJ. нау:--1 първично-. то, пред-производното значение на тази дума: съ-битие. Иначе казано, Бахтин набляга' върху способността на натовареното с хуманитарен смисъл слово да се осъществява само чрез съприкосновение с битието и житието 92 на онзи, към когото е отправено -да го предизвиква към ответна реакция, къмзачатъчна действеност.