представители

Качествени и количествени изменения претърпя нашата историческа беле тристика след народната победа на 9-ти септември 1944 г. Тя се превърна във водещ жанр в съвременната ни литература и се издигна до непознати дотогава върхове. Следвайки здравите реалистични традиции, прокарани от такива майстори на художественото слово, като Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Загорчинов, съвременните автори на исторически творби преценяват и осмислят миналото чрез съвременните си разбирания, търсят в него сходство с нашето време, воюват за пълното възтържествуване на социалистическите идеали. Богати и плодоносни резултати даде разработването на историческата тема през целия двадесет и пет годишен отрязък от време и за това, разбира се, съществу ват дълбоки обективно-исторически и естетико-литературни причини. Новото време наложи необходимостта от нова, марксическа преоценка на историческото минало, особено на близките революционни събития. Така се родиха едни от най-значителните произведения на съвременната ни литература: историческата четирилогия на Димитър Талев, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев... все крупни, широко разгънати отраже ния на живота, които обобщават панорамата на дадена историческа епоха, въвеждат в нейните закономерности, проследяват тенденциите на общественото развитие чрез развитието на ярки индивидуални човешки съдби и дълбоко дра матични жизнени ситуации, разрешават съвременни идейно-възпитателни и литературно-естетически задачи. В тази именно област на белетристиката ни са най-очевидни и художествените постижения, осъществени благодарение на неограничените възможности, които методът на социалистическия реализъм пре доставя на съвременните творци. Те притежават най-сигурния компас за проникване в тъмните дебри на миналото, за вникване в скрития смисъл на историче ските събития: една стройна и жизнена философска система, която организира и осмисля художествения материал, одухотворява го с дълбока съвременна мисловност. В никое друго време българските автори на исторически творби не са стояли толкова близко до задачите на днешния ден, до духовните потребности на съвременния човек. В никой друг период от развитието на българската художествена проза не са се създавали толкова много и толкова значителни произce ведения на историческа тематика. Трудно е да се очертаят дори най-бегло индивидуалните особености на плеядата исторически съвременни автори, да разкрие своеобразието на техните почерци, на оригиналната трактовка на историческите събития и герои - толкова богато е многообразието им.

Огромна, в определена степен решаваща е ролята на литературните и културните средища през Възраждането за развитието на новобългарската литература. В тях се зараждат нови тенденции, формират се талантливи творци, моделира се самобитният облик на националната култура. В центровете, създадени по различ но време в различни страни, се разработват нови проблеми, утвърждават се нови жанрови форми, осъществява се контакт с чуждестранни представители на различни идейни и творчески течения. В определени случаи някои от средищата се издигат над етапа, на който се намират родната литература и култура. Българите от Брашов, Одеса, Цариград, Москва, Букурещ, Прага вземат участие в черковната борба и в националноосвободителното движение, в зараждането и развитието на периодичния печат, в борбата за създаване на единен национален книжовен език, утвърждаване на литературни образци с национален облик и значение. Насочва нето на български младежи към учебните заведения на различни европейски страни подсказва за онези тенденции в развитието на националната култура, които ще се осъществят чрез „териториалното разграничение“, чрез невинаги еднаквите или сходни принципи и критерии на българската интелигенция, получила образование в чужбина. Тези тенденции са доловени проникновено от мислители като Раковски, който в писмо от 1 септември 1859 г. пише на Васил Д. Стоянов: „Твърде добре сте сторили, дето сте се постарали да идете в Прага. За науки там, както казват, славянское любословие цвети. " B И Прага и Москва се оказват средища, в които през 60-70-те години на XIX в. се създава интелигенция, която не само популяризира българската литература култура в Европа, но участвува дейно в изработването на образци в областта на литературната критика, журналистиката, публицистиката, превода. Нещо пове че - между Пражкия и Московския център през 60-те години се установяват връзки, които не са проучени и изяснени и които документират както общото, което ги свързва и обединява, така и специфичното, предопределено от условията, при кои то се формира и функционира съответното духовно средище. Паралелът между Двама от водещите представители на тези центрове - Васил Д. Стоянов и Райко Жинзифов, — между които съществува и непосредствен контакт, дава възможност за интересни наблюдения и обобщения.