Преображенски

Литературата на Възраждането заема средищно място по отношение на формирането на нов тип естетическо съзнание и у авторите, и у читателите. Особено инте ресна е ролята на побългарените творби в културния живот на българите от 40-те го дини до края на XIX в. като своеобразен регулатор на съотношението национална самобитност - общоевропейски тенденции. През 1844 г. се появяват две адаптации на една от първите печатани драми на български език - „Вѣлисарій" от Х. К. Х фон Траучен - на Анастас Стоянович Кипиловски и на Захари Симеонов Котлянец и повестта „Изгубеное дѣте“ от Кристоф Шмид, побългарена от Христаки Павловича. През 1870 г. отец Матей Петров - Преоб раженски „преписва и поправя" двете произведения и ги издава в едно книжно тяло под заглавието „Повѣсти на изгубеното дѣте и Велисаріа, военачалникъ-ть на Тустиніана великаго". Срещаме се с едно изключително интересно явление. Близо четвърт век след пър вите преводачески опити у нас един писател ги „преписва и поправя". Необходимо ли било това, когато общата преводаческа тенденция върви към приближаване до оригинала, към осъзнаване на авторските права. Но нека сменим гледната точка и вместо въпросите как и какво е казал или е искал да каже писателят, да се опитаме да отговорим защо го е казал и как читателят го чете, как се опитва да го разбере и дешифрира. Защото да се усвои един прочит, значи да се усвоят кодиращите символи на общността, представена в прочетеното произведение, а писателят е този, който създава и изгражда своя читател. Човек интуитивно възприема чуждата за него култура само и единствено през призмата на своята собствена - едно произведение може да се разчете дотолкова, доколкото е познат изобразения в него свят и в този смисъл то притежава само определена степен на познатост. Ако литературните взаимоотноше ния между „Dasvertorene Kind" на Кристоф Шмид и „Изгубено-то дѣте“ на Матей Петров се представят като модел на връзки, се получава следната структура:

„Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?