Преводът

Някога Блез Паскал беше казал: „Едва когато завършим произведението си, намираме онова, с което трябва да го започнем. В началото на пътешествието си из света на преводната литература аз се чувствувам в подобно положение - ще успея ли да изразя най-важното, да поставя онези проблеми, заради които си струва да се обединяват толкова разнолики автори и заглавия. В навечерието на партийната конференция за качеството на преден план с особена острота излизат въпросите за идейно-художествените достойнства на подбора при представя нето на преводни творби и за пълноценното използуване богатствата на българския език при преводите. Все по-често се чуват гласове, които предвещават, че ще потънем в океана на превеж даната литература: наистина днес морските бездни са отровени от какви ли не остатъчни про дукти, та не е зле и ние да филтрираме своята „ловна" територия, да отделим „заразената риба" (ако има такава) и да преценим, тежестта на улова". Дълго размислях върху гледната точка, която ще определи патоса на следващите страници. Накрая си наложих маската на всеяден читател и захванах да поглъщам вкусотиите", които ми предлагаха над 150-те книги (от 10 издателства). Приличах повече на дегустатор, отколкото на хищен гастроном - понякога вкусът на едно книжно ястие" ме принуждаваше с гримаса да го отстраня, случваше се тук-таме да ме подразнят пикантните подправки, но преобладаваха случаите, когато по цели нощи оставах с все по-услаждащия ми се деликатес, а след това бързах да го отделя сред онези книги, към които неизбежно ще се връщам и по-късно. Не вярвам на критиците, които бъркат в художествения текст като в двигател на автомобил - все още се стремя към съпреживяването, към необяснимата тръпка, която те кара да тръгнеш след героите, особено когато в перспективата на техния път мъждука онзи светлик, който е тъй необходим в напрегна тия ни живот. Естествено не можеше да не се съобразя и с техническите подробности" - че тях с молив, където бе възможно сверявах с оригиналите, разполагах с вътрешни рецензии за една част от книгите - в крайна сметка се оформи една определена представа, която ще се помъча да споделя, като държа да подчертая нейната субективност. Без съмнение ще бъда прис трастен към книгите, които обикнах, ще изразя оценки и мнения, които търпят критика, ще про пусна заглавия и преводачи (дано ми простят!) не защото искам да ги пренебрегна, а защото човешките възможности (уви!) имат предел и не бих могъл да повторя след Маларме: „Прочетох всички книги." Да говоря за качествения скок, който в последните години направи нашето книгоизда ване, едва ли има смисъл. Всеизвестни са фактите около попълването на белите петна" от картата на световните литератури, новостите при осмислянето на издателската политика ипр. Неоспорима еи ролята на СПБ за това щастливо развитие на преводното дело у нас. По-рядко обаче отчитаме ефекта от взаимовлиянията между национална и преводна литература, нямаме сериозни изследвания за богатствата, които преводачите внасят в златния езиков фонд, недостатъчно познаваме реалните литературни интереси на читателите. А това са все проблеми от изключително значение за повишаване социалната ефективност на съвременната ни художествена култура.

Ив Бонфоа е известен френски поет и теоретик на изкуството, роден през 1923 г. в Тур. Завършил е математика и философия. Първите му стихотворения се появяват в литературния печат през 1946 г. и веднага правят впечатление с дълбочината на преживяното чувство, с насоките на поетическата медитация. Основната му книга „Движение и неподвижност на Дув" загатва за изворите на неговото вдъхновение: Хераклит и митът за вечното възвръщане на нещата, тайната на съществуването и благословеността на красотата. Поет с висока култура и почти кла сическа форма на изказа си, Бонфоа се занимава с проблемите на съвременната поетика, пише също върху готиката и барока. Издал екнигите: „Представяне на образа“,„Договор на пианиста", Вчера царуваше пустиня“, „Анти-Платон“, „Надписан камък“ и др. Настоящите есета са взети сборниците „Невероятното“ и „Разговори за поезията".

По някакво щастливо съвпадение годината 1986, година на Тринадесетия партиен конгрес, която издигна на нов етап обществено-политическото ни съзнание, бе същевременно и твърде плодоносна за българския поетичен превод. Тя не само ни донесе много нови и сполучливи преводи, но също така утвър див нашето културно съзнание много нови имена на чуждестранни поети и на български преводачи. Настоящата обзорна статия си поставя за задача да очертае най-значителните проблеми, които отделните явления и отделните издания поставят в контекста на цялостния преводачески процес, затворен в условни те рамки на една календарна година, а по-точно от края на 1985 до началото на 1987 г. Поради това се постарах да избягвам метода на емпиричното сумиране на плюсове и минуси, за да дам превес на глобал ните оценки, на общата панорамна картина. Целта ми еда съсредоточа вниманието нана читателите върху някои основни, стратегически аспекти на преводаческия процес, без да се впускам в пространни тълкува ния, които са предмет на литературно-преводната критика. Ако си представим картината на поетичния превод 86-та като една мозайка от разноцветни камъчета, трябва да се постараем да видим получава ли се в тази мозайка някакво изображение, някакъв образ или контури на образ и какъв е той. Преди да пристъпя към самото изложение, искам да кажа няколко думи за основните критерии, от които съм се ръководил при оценката на богатия и разнообразен преводен материал. Пър в о, поетич ният превод трябва да бъде не само и не толкова резултат от буквална, филологическа точност при пре изразяване от единия език на другия, колкото адекватност, вярност спрямо оригинала. Преводът не е тъждество, а функционално подобие. Той не трябва да се стреми да бъде абсолютно идентичен на ориги нала (това не е възможно), а да въздействува по същия начин както и оригиналът. Преводачът не само е в правото си, но често пъти е принуден да пресъздава оригинала не само чрез собствените му средства, но и с други средства. В то ро, самата специфика на поезията като изкуство, органично свързана с формата на стиха, изисква тя да бъде съответно спазвана и в превода- размер, ритъм, рима, строфа и т. н. Както реализмът е художествен метод, изобразяващ живота във формите на самия живот, така и постич ният превод е изкуство, което трябва да пресъздава оригинала във формите на самия оригинал. Изклю чения са допустими само в някои съвсем частни случаи, когато строгото, педантично спазване на формата може да доведе до тежки смислови увреждания" на творбата. Трето, независимо от това, как и доколко са спазени и съчетани първите две изисквания преводната творба трябва да звучи като оригинална творба. От какъвто и език, който и автор да се превежда, преводът трябва да се превърне в българско стихотворение. Или поне да стои колкото се може по-близко до едно такова въздействие. Преводът е интерпретационно изкуство, а не културна информация. Преводът на поезия или сам е поезия, или е нищо. Когато човек прочете едно преводно стихотворение, което звучи на български лошо, спънато, безпомощно или пък неясно, сковано, нагласено, той изобщо не изпитва желание да го сравнява с оригинала, а просто го захвърля - освен ако, не дай си боже, трябва да пише статия или доклад.