превъплъщения

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

Людмил Стоянов е измежду онези неспокойни български писатели, които в първите десетилетия на нашето столетие създават поезия, кореспондираща с естетическите тър сения на редица европейски творци. Неговите стихосбирки „Видения на кръстопът" (1914), „Меч и слово" (1917), „Прамайка" (1925), „Светая светих" (1926) са в синхрон духовните и стилови насоки в европейското изкуство на границата на двата века. Един от националните творци, изразили в произведенията си естетическия дух на сложен противоречив исторически период, той започва своето дело като символист в нача лото на столетието ни. Подирим ли характерното в неговата творческа индивидуалност тогава, ще ни впечатли поривът по красота и хармония, стремежът за словесен израз на новата душевност и чувствителност у модерния човек. „Не само аз, а цялата наша „бохема" - си спомня по-късно Л. Стоянов, - кой повече, кой по-малко, всички имаха красивата самоувереност на знаменития хидалго, всички се смятаха колумбовци още неоткрити светове. С Бодлер и Маларме или с Брюсов и Блок под мишница ние бяхме убедени, че вършим велико дело, хипнотизирани от формулата, че „красотата ще спаси света". Наистина, мъчно свързвахме двата края и често се сблъсквахме с призрака на глада, но предпочитахме един красив заник пред една хубава вечеря. Един стих за луната струваше повече от една писарска служба. Ние бяхме „жреци“, а на жреците не прилича да се занимават с банална работа. Ние можехме само да съзерцаваме природата, облаците, звездите, пролетта и есента - не с техния труд, с плодовете им с човешката умора, а с маковете“ и „славсите", с мъглата“ и „есенните листа". Като нещастни сомнамбули, запътени по первазите на стрехите, ние бяхме слени истинския живот, с души, затворени като херемкини в клетката на своя плачевен инди И видуализъм. И на за C г. Но нека не избързваме и се върнем назад, в зората на нашия век, в онова динамично застрашаващо изконните човешки стойности десетилетие - осъждащо хората духовни ламтежи на вледеняващо отчуждение. Л. Стоянов идва в София през 1905 търсейки препитание, започва да работи като надничар в тухларната фабрика край „Погребите", по-късно е коректор, преводач и т. н. Сблъскал се отрано с една грозна, байганьовска действителност, младият безсребреник поема пътя на своите житейски университети. „Прописал" на седемнайсетгодишна възраст, той се включва в кръга на творците, търсещи свои собствени пътища в изкуството, противостоящи на владеещия еснафски морал, стремящи се към нови ценностни критерии. Тези писатели, както писа М. Николов, си изработваха защитна броня, съграждаха си свят, в който важат законите на духа и красотата, на личната гордост и аристократично презрение към нравствената поквара".