приемственост

Голяма лампа с жълт абажур хвърля мека светлина в здрачната стая. Върху старовремско бюро неясно белеят няколко снимки - две красиви млади жени в Париж през 1912 г., момче с будния поглед на рода Каравелови... Отсреща - просто желязно легло с опъната покривка. Над него - голям портрет с маслени бои. Френският живописец Едгар Мюлер, нашумял в парижките салони от началото на века, се е съгласил да рисува една българка. За разлика от жизнерадостната героиня на Шекспир тази Виола е меланхолично замечтана. Погледът ѝ минава през платното, над рамката и следи винаги в гръб една възрастна жена със снежнобели коси, седнала зад бюрото. Пред нея са снимките - и между тях глобус, два символа на нейния дълъг живот. Между семейството и света са отминали почти девет трудни десетилетия, между отлетяла реалност и жажда по бъдеще са изтекли години на борба и страдание. Живите кафяви очи, наричани някога в Русия „говорящи“, крият вече печал и умора. Тяхната безпогрешна проницателност е засенчена от двойната преграда на увеличителното стъкло, което отчуждено и неизменно лежи на бюрото. Останала е друга прозорливост - на сърцето - която не изчезва с годините. „Когато видиш за пръв път г-жа Екатерина Каравелова, имаш чувството, че гледаш насреща си един благороден портрет... Нейна особеност е, че тя те гледа и слуша едновременно. Ти си учуден от толкова изключително внимание, смутен си и поласкан в същото време.“ За своите 80 години г-жа Каравелова е много активна. Не пропуска събрание, ни сказка. Говори на „ти“, често с обръщението „мое дете“. На писателски сбирки винаги се изказва последна - снизходително, убедително, с неизменните поучителни нотки на дългогодишна учителка. Не обича никой да нарушава установените норми на колективен живот. В дружествата ще я чуем да апелира: „Не правете никога нищо на своя глава. Спазвайте дружествената дисциплина. Само общите решения са ценни и уместни.“

Импулсите на Българското възраждане налагат нови идеи в литературата, а с тях в нея навлизат и новите формални образования. С възникването на новите структури се утвърждава и една по-различна от традиционната представа за авторство, свързана вече с подчертаното личностно начало, с индивидуалните качества на книжовника. Творчеството на Софроний предоставя възможности за анализ на Прехода стара – нова литература от гледна точка на преобразуване на една утвърдена традиция по отношение на формата на създаване и разпространение на книжнината – традицията да се съставят сборници. „Всяка нова литературна епоха – пише П. Динеков – започва с произведения, които носят много черти на предходното литературно развитие. На границата между две епохи явленията преливат едно в друго, приемствеността е закон. На тази граница все още мъчно се различават ново от старо, макар често да е извършен скок в развитието.“ След Паисий Хилендарски Софроний е първият книжовник на Българското възраждане, осъществяващ качествен скок както в съдържателния, така и във формалния аспект на словотворчеството, с което извежда литературното и културното ни развитие на широкия друм към новото. Преодолявайки черковно-религиозната ориентация на ранното си творчество, Софроний се насочва към един нов подход в писмовната си работа, продиктуван от прехода от учителска и практическо-богослужебна към националнопросветителска дейност. Както отбелязва П. Динеков, „... човекът от Възраждането навлиза в живота направо, без да пречупва проблемите през абстрактните схеми на религията... Освободен от средновековната концепция за господството на църквата в обществения живот, от религиозния характер на мислене, той коренно изменя облика на литературата.“ Вярно е, че в началния период на творчеството на Софроний се откриват (по силата на избледняващата, но все още действаща стара традиция в дамаскинската книжнина) характерните за средновековието два художествени пласта – този на самата творба и този на митологията (християнската), чрез която се осмисля светът. Но същевременно налице в това творчество е и стремежът към осмислянето на средновековния подход, новото му разбиране в променените условия, а в крайна сметка и смяната на функциите и цялостното му звучене. Практически погледнато, действаща за Софроний е традицията на дамаскините (в най-широкия смисъл на понятието) – един специфичен за нашите условия „макрожанр“.