Примитивът

Характерни за българската поезия между двете световни войни (1918-1944) са широта и нееднородност на идейно-художествените търсения, сложност и разнопосочност на идейните и естетическите принципи, които взаимопроникват в творчеството на един или на група писатели и екрайно трудно да бъдат отделени, затова и възниква невъзможност да им се даде еднозначна характеристика и оценка. Но всичко това не е пречка да се потърсят някои общи за тях елементи независимо от съществените различия в интерпретацията и реализацията им. Сред най-съществените елементи от този род, струва ми се, е категорията примитив, която заема централно място в програмите и поетиката на отделните течения, макар че най-често тя не е пряко и конкретно дефинирана от тях. Тази категория е съществена и поради това, че отразява отношението към традицията - близка (модернистична, символична) и по-далечна (предмодернистична). От друга страна, тя разкрива отношението към извънлитературната, към обществената действителност, която представлява един от компонентите на културата на новия период, както и въобще на модела на българската народна култура. B ce Искам веднага да направя уговорката, че не влагам негативно отношение И И понятието „примитив". Подобно отношение се допуска често, особено когато сравнението се прави по отношение на онова, което е съвършено. Така че в изкуството често пъти примитивът се отъждествява с „кича", т. е. с това, което не харесва, което е грозно. Да припомним определението на А. Банах: „Кичът има пристрастие към елементарните неща, най-често негова тема са племенните чувства, богът, природата, смъртта. А ако в съгласие с историята прибавим понятието „народ" като тема на кича в периода на по-късното му развитие ако религиозността на кича приемем в съответствие с етимологията на думата religiare повече като действие, което свързва, отколкото като цел, то тогава теми кича ще останат първичните инстинкти и елементарните потребности, които пък от своя страна подлежат на елементарно задоволяване" (1). Тази дефиниция, както забелязва К. Т. Теплиц, страда от недостатъчно избирателно подреждане на материала, тъй като пренебрегва конкретно-историческата обосновка на въпроса (2). Теплиц пише за реабилитацията на кича през последните триде сет години, като се позовава на горната дефиниция и я разглежда въз основата новото изкуство на ХХ в., създаващо се като опозиция на сецесиона. Представителите на съвременното изкуство смятат, че кич е всяка проява на емоционалност. Естетическото преживяване трябва да се роди от откриването на премислена последователност на формите, от съчетанието на цветовете, с една ду на на 8 ма, от иманентната структура на произведението на изкуството, а не от неговата иконографска програма или емоционално съдържание" (3).

С такива характеристики на литературния живот като повишен интерес към националното своеобразие на литературата, осмислянето на примитива като есте тическа категория 60-те години наподобяват културната ситуация на 20-те години, доказвайки, че литературният процес се гради на повторителност, осъществена на различно равнище. Културните програми на творците от 20-те години са обединени от повика за „връщане към родното“. И ако „родно" събирателно обозначава стойности, съхрани ли в себе си автентично-националното (фолклора, народното битие, земята), то дру гият елемент на културния девиз - връщане" - сочи, че най-често тези стойности се търсят в миналото, в първично-естественото съществуване. В критически и есте тически статии от 20-те години културният девиз „връщане към родното“ е толкова често срещащ се, че приема вида на езикова формула, чиято устойчивост доказва повторяемостта на посочените два аспекта както за художествената практика, така и за нейната критическа рецепция. Разбира се, наличието на определена естетическа програма не означава „покорство" на всички културни факти пред нея. Със своята разнопосочност литературният живот се съпротивлява на свеждането му до една единствена категория. Културната програма по-скоро има характер на повеля. Литературните факти се организират спрямо нея интенционално, а не нормативно (В този смисъл спрямо разглеждания проблем голямото изключение на 20-те години лириката на Смирненски.)