Резюме
Българската поезия върви в своето развитие по много неравен път. Зачената в Х в., нейният развой е прекъснат още в самото начало, за да разцъфне няколко века по-късно едва ли не внезапно. През епохата на нашето политическо възраждане, което е и културно, тя е въвлечена в общия поток на „ускореното развитие". Според Г. Д. Гачев то представлява сплав от прежни национални традиции и съвременно състояние на света" (Ускоренное развитие литературы. М., 1964. с. 6). В сгъстен вид поезията ни преминава всички моменти, през които би преминало постепенното развитие и за неимоверно кратък срок прави смайващи завоевания. Защото едно напълно уникално явление е народ, който не е имал поезия повече от осем века, изведнъж, за някакви си тридесет години да достигне връх, на какъвто застава поетичното дело на Хр. Ботев. Етапът на даскалската поезия е бързо преодолян и още в средата на XIX в. се явяват поетични творби, които доказват, че основните мъчнотии, свързани със стиховата техника, са превъзмогнати. В 1845 г. в Одеса излиза от печат баладата „Стоян и Рада“ на Найден Геров, която представлява по израза на Г. Д. Гачев пръв опит в нашата поезия да се отдели процесът на художественото творчество от разсъдъчното съчинителство". Това е и пръв опит в поезията ни да се въведе нова стихова форма. Що се отнася до сюжета, разработката му, образите, стилните особености, баладата стои близо до народното творчество. И стихът независимо от това, че се гради по друга техника, звучи като народна песен, без да крие нейната поетична сила. Като използува нашироко речника и стилните похвати на песента, Найден Геров оставя зад себе си даскалската поезия с нейния скован черковнославянски език. Живият говор влиза вече в поетичната практика, макар и обременен с груби, непоетични изрази:
