природа

Поетическото своеобразие и творческата личност на патриарха на българската лите ратура са пак в центъра и на втората книга на Милена Цанева за поета - Иван Вазов в Пловдив“ (издателство „Наука и изкуство" София, 1966). Една година след литературнокритическите си статии, поместени в „Из поетическия свят на Иван Вазов“ (1965), тя отново се среща с читателите, като ги насочва към монографичното си изследване на многостранния живот и плодоносните творчески търсения на писателя, свързани със столи цата на Източна Румелия. Само шест годици - от 1880 до 1886 - Иван Вазов пре карва в центъра на Автономната област, а се оказват толкова изключително благодатни за творческия растеж и за цялостния облик на народния писател.

След тежкото, обременено Средновековие в градските капиталистически среди, а впоследствие и в аристократичните центрове на Италия (особено на първо време в най-мощното буржоазно, делово и банково средище - Флоренция) покарват първите кълнове на новата пролет - Възраждането. Опитните, материалистично насочени флорентински търговци и банкови среди създават здрава връзка със земните блага и интереси. Изтласкват на преден план реали стичните тежнения и прояви на човешката природа - страстите и конфликтите, произтичащи от тях. Създава се нова атмосфера - в нея се озовава Петрарка. На челно място излиза развълнуваната човешка личност със своите неудържими копнежи за лично утвърждаване. У Петрарка това постоянно безпокойство, безспирно дирене, непрестанен стремеж към възход намира най-възвишен израз. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство, — неутолимата жажда за слава - друго мощно средство за изявяване на личността и за осеняването й с величие. В един по-низшестоящ план това безпокойство, този копнеж се изразяват ту в дълги странствувания из Европа (Франция, Италия, Ренания, Фландрия), ту в усамотявания сред провансалската природа, най-вече край изворите на Воклюз Сорга, в или меланхолия и в и край поречието на мечти. сладък унес тревожни Петрарка черпи сили и намира широк простор за своята разтворена към света душа и в античната култура, в случая най-вече латинска, и в тази на Възраждането - и двете тъй близки и сходни по съдържание, по реалистична насоченост, тъй скъпи за утвърждаващите се свежи материалистични сили на новото общество. Поетът усвоява класическия латински език до съвършенство и написва на него всичките си съчинения с изключение на „Канцониере“ (стиховете за Лаура) и на „Триумфи“ (алегорично-схоластична по средновековни схеми поема, изпълнена с чувство на умора от живота и с желание за покой). Петрарка пръв разкрива ясно и категорично духовните пътища, лежали толкова време под праха на Средновековието. За това заслужено се говори за поета като за патриарх, като за баща на хуманизма. Петрарка не счита гръцката литература за по-голяма и по-ценна от латинската, но изпитва желание да се запознае и с нея, като е скътал в библиотеката си трудове от гръцки автори (например Омир и Платон) дори на няколко пъти се е заемал с изучаване на гръцки език.

Както заявява още в началото, Михаил Василев разглежда своята книга „Природа и поезия" като своеобразно продължение на книгата „Редове за поезията". Това е казано пряко и точно. В първата книга според ав тора и преобладавали „бегли, по-свободно направени характеристики", а във втората поетите се изследвали като проявление на самобитни постически виждания". В тази критическа изповед се съдържа и още една истина: авторът не защищава то ва, което вече е постигнал като творческа основа на предишната си книга, посветена на българската поезия, и новото ще разши рява в друг тематичен кръг и с други избрани художествени прицели в едно продължително свое усилие да разпростре проучванията си върху поезията ни от Вазов насам". И тъй като новата му книга си поставя малко по-други цели и задачи, тя ще бъде изцяло обърната към днешния ден на лириката ни, преценен през „мизийския ландшафт и пое тическото светоусещане". В същност така се нарича и първата глава на книгата. Тази уводна и почти теоретична част определя и същността на изследването му. Може ли, без да се демитологизира об разът на Балкана в българската поезия, да потърсим други нейни корени на поетическо светоусещане? Историческите поетични фор ми и закономерности не са застинали догми. Ако сериозно говорим за „мизийско свето усещане", трябва поне да се съобразим и с едно също така цялостно тракийско свето усещане".

Една от особеностите на художествената литература е непосредствената и конотивна (практическа) стойност, изразена в способността и да създава социални предмети. В зависимост от своето време литературата може повече или по-малко да се самоизразява чрез тази си предопределеност, съответно, доближавайки се или оттласквайки се от формиращите мирогледни и наукоприложни дисциплини. Периодът на футуризма в руската литература от началото на века, определен от Осип Манделщам като време на „буря и натиск“, извиква несъмнен интерес именно от гледна точка на пряката си социална действеност, съвършено оригинално проявена в изкуството на Велимир Хлебников. И беглото запознаване с поезията на В. Хлебников показва наличие на специ фична естетическа норма в рамките на изграждания от поета мирообраз. Читателско съзнание, неотчитащо духовните движения в руската култура от първата четвърт на века, аперципира ред произведения по оста на „заумността“, причислявайки ги към христоматийното „Бобзоби пелись губы..." или черновите фрагменти от типа на: „Умнязь-Песнязь-Вечязь -Жриязь - Храмьзь - Будязь - Быльзь - Новязь", показващи филологическа работа, предхождаща поетическата употреба. От друга страна, строгият лингво-поетически анализ, търсещ наукообразността в поетическото мислене твореца, достига до извода за Хлебниковския енциклопедизъм, поради изобилието на И съществуването на множество метаезици в него. Действително широкият диапазон на хуманитарното и природо-математическо познание, представляващи сфери на проява на хлебниковския поетически вкус и усет, го заставят неимоверно да разшири T. нар. предмет на своето изкуство. Това на практика води до създаването на съответните емпирико-познавателни имитационни структури, които наистина биха представля вали жив интерес - в равна мярка и за литературоведа, и за нелитературоведа. Поради факта обаче, че въпросните явления имат своя онтология в някаква художествена система, би било най-удачно да се потърси органически-присъщата (целесъобразна) доминанта на дадения идиостил, интегриращата сила на която предполага цялостното и единно звучене на различните смислови обеми в поезията на В. Хлебников. В настоящите бележки ще се опитам да докажа правомерността на един определен тип интерпретация на Хлебниковския поетически текст, която го ориентира към кръга на митологичните представи, проявени в идеалния тезаурус на заклинателните словесни формули. Такъв тип разглеждане би способствувал за изясняване на въпроса, който винаги е вълнувал изследователите