присъствие

«Художествената литература съществува все още само поради силата на привичката.» «Революция в обществото не може да се прави днес нито със, нито против литературата.» Тези две изречения са взети наслуки от западно литературно списание. Неверието във възможностите на художественото слово е твърде типично за голяма част от съвременната буржоазна интелигенция. То е свойствено дори на мнозина литератори, които се смятат следовници на критическия реализъм и се стремят искрено да се дистанцират от къснокапиталистическото общество, да се отърсят от всяка съотговорност за всеобхватната му духовна криза. Чувството им за безсилие не е толкова тяхна вина, колкото тяхна беда. Социалните противоречия в наше време са достигнали такава степен, че вече не е достатъчно да се настроиш критично срещу къснокапиталистическия строй, за да осигуриш общественото присъствие на творчеството си. Повече откогато и да било преди е нужен ясен поглед за революционните перспективи на обществото. Все по-осезаемо съзидателното начало във всяко духовно творчество се сраства с борбата за комунистическо преобразование на обществото. Докато в литературните издания на развитите капиталистически страни се ширят теориите за «катастрофално намаляващите възможности на изкуството да оказва някакво влияние върху хода на историята», в една малка страна, чиято култура западният духовен «елит» доскоро отминаваше с високомерна незаинтересованост, се случва тъкмо обратното. В доклада си пред най-висшия форум на обществената мисъл у нас — X конгрес на Българската комунистическа партия - др. Тодор Живков отдели на художественото творчество централно внимание. Дори беглата количествена съ поставка ще ни увери, че проблемите на литературата и изкуството заемат в този доклад почти толкова място, колкото проблемите за новия прелом в селското стопанство, за подема на техническия прогрес, за усъвършенствуване на държавната уредба или който и да е друг въпрос от животрептуща важност за зрялото социалистическо общество. Но, разбира се, количествената съпоставка е твърде повърхностна, за да открои пред погледа ни същинското значение, което партията отдава на художествената мисъл. Много по-съществено и решаващо е обстоятелството, че проблемите на художествената култура се поставят в органическа, в неразкъсваема връзка с цялостното развитие на обществото. Никой от нас не може да си представи бъдещето, към което партията на комунистите води непоколебимо българския народ, без неспирно нарастващата роля на изкуството. И това е неопровержимо доказателство за хуманността на зрялото социалистическо общество.

Този труден понякога и мъчителен творчески път даде на българската литература досега три поетични книги, две от които - Епопея на незабравимите“ и „Антикварни стихотворения" - са сред най-доброто и оригиналното, създадено от едно поколение, известно в литературната ни история като априлско. За поетичното творчество на Иван Динков не е писано много. Може би поради факта, че той не е продуктивен поет, може би поради това, че стиховете му са доста трудни за критическа интерпретация. Оценките за поезията му се движат от неразби ране и оспорване (особено за „Антикварни стихотворения") до пълното утвърждаване. Но дори само този факт е показател за стойност. Така или иначе в последна сметка дори най-големите му отрицатели са били принуждавани да признават и многократно да подчертават големия му талант. Първата Иван-Динкова стихосбирка „Лична карта" излиза през 1960 година. Въпреки очевидните несъвършенства тя показва наличието на безспорен поетичен талант, който търси свой почерк и път. Това личи по-силно в стихотворенията „Срещу вятъра", „Провинция“, „През есента“, „Случайно настроение“, „Хората от кръчмата“, „Бъл- гария" и др. В първите отзиви за тази му стихосбирка се прави предвиждането за едно силно поетично бъдеще. Оттук насетне започва един възходящ творчески път, който ще го доведе до един от върховете в антифашистката ни поезия и до един от върховете на социалната ни гражданска лирика. Какви са най-важните особености и характеристики на поезията на Иван Динков, какви са особеностите на неговата поетика? В Епопея на незабравимите“ и „Антикварни стихотворения" впечатляват много неща - неспокойствие, тревога, драматична напрегнатост, вяра, съмнения, трагичен оптимизъм, творческа доблест, морал и съвест, надникване в бъдещето, голяма дълбочина и полифоничност, изключителна синтетичност, кристално чист български език, следване на най-плодоносните пътища на българската поетическа традиция.

В имението си в Ноан седемдесетгодишната Жорж Санд едва ли е могла да научи за първия превод на своя творба на български език. През 1874 година Марко Балаба нов печата в редактирания от него вестник „Век" повестта „Дяволското блато". Две години по-късно във вестник „Напредък" се появява част от новелата „ЛОрко". Преводачът Стефан Савов Бобчев и е дал ново заглавие „Самодивата или австрийците във Венеция "2. Публикуването е прекратено, тъй като в навечерието на Априлското въста ние Бобчев е принуден да напусне Цариград. Случаен ли е изборът на тъкмо тези две произведения? Как се вписват те във въз рожденската преводна литература и какво е реалното им присъствие в нея, Марко Балабанов завършва през 60-те години на XIX век право в Париж. Той познава добре класическата и съвременната френска литература, на страниците на българския печат пропагандира френската философия и социология. Едва ли мо жем да се съмняваме - Бобчев е знаел, че славата на Жорж Санд е свързана преди всичко с феминистичните и романи - Индиана“, „Лелия“, „Валентина" и др. Но тези творби, в които писателката въстава срещу безправието на жената, срещу унизи телното и положение в семейството (но не селското или работническото, а аристокра тическото или едробуржоазното) са твърде далеч от проблемите на българската жена през последната четвърт на XIX век. Що се отнася до социално-утопическите романи на Жорж Санд - „Греха на господин Антоан“, „Калфата на обиколка из Франция", „Мелничарят от Анжибо" и др., сред сложните политически проблеми, вълнували френ ското общество от 40-те до 70-те години на XIX век, са се ориентирали навярно само малцина българи. Но трите романа (наричани и поради съдържанието и поради обема им у нас много често и повести): „Дяволското блато" (1864 г.), „Малката Фадета" (1848 г.) „Незаконнороденият Франсоа" (1849 г.) са проза от по-различен тип и тъкмо те ще пред ставляват у нас десетилетия наред най-трайно името на френската писателка.

Съкровеното в творческия замисъл на автора е точно фиксирано чрез забележителната мисъл на Шчедрин, поставена като мото още в първия раздел на книгата - Художественият образ на региона. Страници от литературния юг": „Родното място е този тайнствен, но жив организъм, чиито очертания ти не можеш отчетливо да опре делиш за себе си, но чието докосване до себе си чувствуваш непрекъснато, тъй като си свързан с този организъм посредством пъпна връв. Този тайнствен организъм е бил свидетел и извор на първите впечатления на твоето битие; той те е надарил със способността да мислиш и чувствуваш, той е създал твоите привички, дал ти е езика, вя рата, литературата, той те е сгрял и приютил, с една дума - направил е от тебе същество, способно да живее." А самото съдържание на книгата, в най-общи линии, е кодирано още в самото заглавие, т. е. - съвременното творческо присъствие на известни български поети и писатели от нашия „литературен юг". Чрез сполучливо откритата метафора за това творческо присъствие вниманието на читателите постепенно поглъща художественото своеобразие на онези автори, които са привлекли научните интереси и на Любен Бумбалов. Той взискателно откроява индивидуалния творчески свят на Дико Фучеджиев, носещ тайнствения, но жив организъм на регионалния колорит (на странджанския край), но и общочовешката измеримост от сложната диалектика на развитието; с изострени сетива изследва психологизма на Любен Петков; търси специфичната неповторимост на лите ратурното поречие" на Тунджанско-Сакарския край; преоткрива индивидуалното в оригиналната художествена проза на белетрист като Димитър Вълев; отсеня преображенията в разказваческия талант на Димитър Яръмов; долавя и откроява философията и социалноестетическата същност на персонажа от художест веното творчество на Атанас Теодоров; вживява се в „строгата разумност, преоткрита в социалната действителност на нашето всекидневие чрез острия поглед и за обикновените неща у автор като Димитър Кралев; отлично разбира неудовлетворението и творческата взискателност у ярък поет като Христо Кацаров, изгарящ от амбицията да бликва в текста му само красивото у човека; 144 забелязва и оценява тънката ирония и асоциа тивната природа в лирическото изображение, лич ната поетова болка и радостта от съчувствието към живите трудови люде у съзерцателен поет като Стойчо Стойчев; изучава конкретно-образната система в структурата на лирическия текст у лирик като Таньо Клисуров; радва се на щастието на Жеко Христов, способен да открива себе си в многообразието на живота; вниква дълбоко в сладостния дъх на битието, на онова „светло минало" и на цялата памет на чувствата, свързани с творчеството на Петър Анастасов; изживява и очертава идейно-естетическите кръ гове в художествения свят на актуалния Коста дин Кюлюмов... Този първи раздел се съпътствува от въвежда щата аналитична студия, с определено теоретичен характер - „Проблемът за националната същност и регионалното своеобразие на литературния и творчески процес". В тази обстойна студия се тре тират: първо - терминологичните аспекти на проблема - народностното; нация, национално художествено самосъзнание и трите основни ядра на неговата структура: гносеологическо, аксиологично и денотативното им съдържание; регион, ре гионална психика, регионален характер, регионално самосъзнание и регионално художествено самосъзнание и второ -някои най-общи методологични ас пекти на проблема.

This article attempts to give an overall answer to the question of the presence of the ballad as a genre and the ballad motifs as an important aspect of the fictional structure of the literary work in Botev's poetry. Ever since the 1920s "Hadji Dimiter" has been qualified as a ballad in Bulgarian literary studies. There are even curious cases when the general characteristics of the ballad are described in such a way that they coincide with the structure of "Hadji Dimiter". But the truth is that the role which is played by the ballad in Botev's poetry is not clear enough. And this role is diverse and has many directions, as far as the general literary background of the Bulgarian Revival is full of ballad motifs - not only concerning typical motifs for the ballad, but also in the overall presence of the ballad in literary life. This cannot fail to influence the plots, the motifs, the figures of speech and the strategies of impact of Botev's poetry. To avoid misunderstandings which go along with the usage of the term "ballad", especially in the analysis of Botev's work, a detailed definition of the essence of the European ballad is given in this article. This article uses Hans Robert Jauss's scheme for describing a genre - model in four main directions - status of communication, world of understatement, attitude to tradition, and "place in life". After that all possible aspects of the presence of the ballad and the ballad motifs in Botev's poetry are described and the conclusion is reached that it is saturated with them, but in most cases the result is not a typical ballad, but more likely an argument and transformation of the ballad expectations into another unexpected direction. Of course, the author touches upon the question about the genre of "Hadji Dimiter"- the poem that seems to have grown together with the definition "ballad".After a thorough analysis of its structure and comparison with the structure of the ode, the ballad and the epic song, one reaches the conclusion that "Hadji Dimiter" is not and cannot be a ballad, at least in the meaning which world literary studies attribute to this term.