Произход

Теорията „Изкуство за изкуството“ има повече от стогодишно съществувание, но въпросите, които тя повдига и борбите, които се водят около нея, може би никога не са имали толкова решително значение за развитието на изкуството, колкото днес. Каква е същността на изкуството? Трябва ли то да служи на нещо друго извън себе си? Не е ли „чистата красота" негова единствена цел или, за да придобие обществена значимост то е длъжно да се подчини на големите морални задачи, които му поставя обществото? Каква е ролята на художника: да стане създател на автономни художествени ценности, на които ще се наслаждава един малък елит от духовни аристократи, или пък да бъде в авангарда на голямата битка за обществена обнова? На тези съдбоносни въпроси теорията „Изкуство за изкуството" има своите отговори и тези отговори лежат в основата на формалистичното изкуство на буржоазния свят, тъй както то се е развило от миналия век до днес. Ето защо, да се опише обществено-психологическата атмосфера, в която се оформи тази естетическа концеп ция, да се разкрие нейната социална и теоретическа същност, да се посо чат проблемите, които тя си постави и реши, и да се преценят те както в контекста на съответната историческа ситуация, така и с оглед на съ временните изисквания, е несъмнено една актуална задача, която нашата естетика и изкуствознание не може и не бива да отмине. Опит в това отношение представлява настоящата статия. Тя си поставя ограничени изисквания: да разгледа теорията „Изкуство за изкуството", тъй както тя се разви във Франция - нейната истинска родина - и то само в рам ките на онова поколение писатели и художници, което първо и даде облика на конкретна естетическа доктрина и първо я използува като оръжие или по-точно като прикритие на своята ненавист към буржоазното общество и култура. Представителите на това поколение не образуваха единна школа. Това бяха художници, различни по темперамент, склон ности и вкусове, различни по характера на своето творчество и следователно различни по своето място в историята на новото изкуство. Онова, което ги обединяваше, беше тяхното общо схващане за иззкуството и неговите задачи, за неговото отношение към морала, политиката, религията, науката, природата, към действителността изобщо. Това схващане не бе резултат на една строго промислена теоретическа работа.

Пречки предимно от социален, естетски и морално-утилитарен характер спъват напредъка на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области на литературната наука. Това не бива да ни се вижда странно, щом като сатирикът се стреми не само да извика естетическа наслада, но и активно да участвува в борбата за обществено и нравствено въздигане на човека. Докато революционните идеи на просветителите върху политически строй, държава, нравственост, религия и наука стимулират критическото начало в поетическото творчество, то от XIX в.. насам западните изследователи все по-настойчиво абсолю тизират примирителния хумор и подценяват сатирата като тенденциозна книжнина, чиито цели лежат вън от сферата на изкуството. Естетическото тесногръ дие достига най-крайни прояви в Германия, а в Англия повече, отколкото другаде, злобата и недоброжелателството се асоциират с представата за сатирика. В едни случаи Сервантес и Рабле, Суифт и Волтер получават почетната титла хумористи, а в други сатирата се разглежда като излишна за съвременността и се пророкува близката и гибел. По сполучливия израз на Г. Лукач литературата на протеста и социалната критика се превръща в „заварено дете на буржоазната наука". И ако към средата на нашия век по-новите поколения учени на Запад започват да се отнасят критически към несъстоятелните фикции на старата есте тика, те не могат напълно да се освободят от удобния консерватизъм на миналото. Такъв е случаят и с най-новата теория за произхода на сатирата из елементарните условия на първобитната култура.

От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "

Teodor Trayanov’s poetical book “Song of Songs” (1923) is being examined in the deeper meaning of the history of ideas that reached the poet both in a cultural way (the innermost “inside” of the Bulgarian national culture), and in an educational way. In the chosen work the “being a poet” emerges as a centre of Solomon’s “Song of Songs” of the Old Testament, the Bulgarian prechristianity (outside the Old Testament) and the Christian ideas adopted in the Bulgarian national culture.