пролетарското

Тодор Павлов изживява младостта си в бурно и шеметно време на войни и по круси, на войнишко въстание, на народни вълнения, на масови стачки и митинги, на кипяща партийна дейност, на героичен подем през септември 1923, на фашистка контрареволюция и незапомнен класов терор на българи над българи след въстанието, на всенароден гняв от кланетата и жажда за реванш през 1924 и на второ трагично поражение на партията през 1925 г. Това е време на действието, това е революционна практическа школа, която дава огромен житейски, педагогически, революционно-организационен, журналистически и политически опит, която възпитава чувствата, изостря интелекта и дава полет на въображението на талантливия философ и литератор Тодор Павлов. Още когато отхвърля капитулантското решение на ЦК на партията за „неутралитет" на 9 юни 1923 г. и се изказва за незабавно въоръжено действие срещу превратаджиите, професионалният революционер, главен редактор на централния комсомолски орган в. „Младеж", Тодор Павлов показва, че в главното, в политическото си мислене, в политическата стратегия и тактика вече е ленинец. Той показва това и на нелегалната Витошка конференция на БКП през пролетта на 1924 г., където се обявява както против десните ликвидатори на партията, така и против левичарството, в защита на септемврийската линия на оглавявания от Георги Димитров и Васил Коларов Централен комитет. Показва го и през 1925 г., когато, бидейки вече член на нелегалния ЦК и на неговото Изпълнително бюро, осъжда авантюризма на военния партиен център и обявява против подготвяния атентат в църквата „Света Неделя".