прости

Ако е всеобхватно твърдението „Всичко с вре мето си", то и тази книга излиза навреме. Вероятно за създаването на мемоаристика ограничаваща е само биологията. Значение за нейната стойност имат непосредствеността и свежестта на спомена или като тяхна замяна - записване на преживя ването. Затова в книгата съвременниците на Вапцаров многократно изказват съжаление за пропуснатите възможности за по-автентично запаз ване на спомените си за поета. Но късният разказ не бива да смятаме за закъснял. Изминалото време предполага истинска проверка на силата на прежи вяното и обобщения, немислими без времева дистанция. Впрочем сложността и противоречието между автентичност и утвърдило се в съзнанието са централен проблем на „Но разкажи със думи прости...", а и на читателското доверие към достоверността. Доскоро изглеждаше, че мемоаристиката за Вапцаров се е изчерпала - по биологични причи ни. Едновременно с това тя остави един незадоволителен или най-малко несъответен на поета образ. Неудовлетвореността от него е подтикът, водил М. Шишкова към създаването на тази книга. Първоначалните ми думи за мемоаристиката подвеждат към непълна жанрова характеристика, макар че мемоарното е основата и целта на книгата. „Но разкажи със думи прости..." представлява поредица от анкети-разговори със съвременници на Вапцаров, които целят доизграждането на споменния му образ. Това е предизвикана и целенасо чена мемоаристика, отворена и за ценностни оценки, и за изследователски податки, и за характерологични обобщения. Във встъпителните думи-саморазкрития за своята роля М. Шишкова подчер тава стремежа си към автентичност. На обяве ната договореност обаче тя често изневерява и заради извечната неконтролируемост на всеки разговор и заради отклоненията от мемоарното. Редкият жанр на диалогично предизвиканата мемоаристика откроява и в тази книга някои свои особености и проблеми. Особена важност има връз ката интервьор-интервюиран. В идеалния случай тази двойка изглежда така: компетентен интервьор и благоразположен, искрен и заинтересуван интервюиран. Тогава за водещия остава само изчерпващото навлизане в споменните зони на събеседника. Но съставът на интервюираните е наложил друг тип участие на М. Шишкова. Между тези хора има канонизирали и митологизирали спомена си, има 160 позагубили непосредствеността на изживяното, има мълчали досега за светостта на носения образ. От друга страна, нееднородният като носител и тълкувател на информацията състав носи различни предизвикателства за интервьорката и сам мо делира участието й. М. Шишкова се превръща в герой на книгата, чието развитие и превъплъщения предизвикват също читателския интерес. Може би най-ниската степен на присъствието й, разочаровало сигурно и нея, е съгласието да замени живото общуване на Хр. Радевски с писмените му отговори. Но това ми напомня как би изглеждала книгата, ако водещата се задоволеше с ролята на автора на въпроси - изчезването на общуването щеше да ни остави точни и честни към паметта страници, студени и безстрастни към своя обект. Изпитание за М. Шишкова се превръщат тези събеседници, които подават недостатъчна информация. В такива случаи се стига до парадокса интервюираният да стане водещ - той заставя интервьорката да бъде максимално изобретателна, кара я да раздробява разговора, за да измъква на малки дози запазеното в паметта. Тук всъщност разго ворът става интересен сам по себе си, а не като спомен за поета.