пространството

От първия му сборник с разкази „Ние, праведните“ до последния му, очакващ продължение роман „Преображения господни“, Рашко Сугарев може да бъде четен с оглед на усилията му за постигане на един нов белетристичен език. Той е автор на прибулен зад метафорите и игрите на езика свят, заснет като през пара — с неточни контури на видимото и неяснота при разказването. Това не е самоцелна игра с неясното или търсене на тъмен смисъл, а изковаване на друго разбиране за смисъла, постигането му отвъд точното и ясно назоваване. Смисъл — плуващ, променящ се, пулсиращ между съзнателната му незакрепеност от автора и усилието на читателя да го спре, да го закове в една мисъл, която все му се изплъзва. Още в „Ние, праведните“ Рашко Сугарев е голям майстор да събере в един миг сълза и усмивка, лирично и драматично. Тънката, неуловима граница между тях е ръбът на живота. Сюжетът се превръща в ред от външно несвързани ситуации, съположени една до друга. В много по-голяма степен, отколкото при друг тип разказ, се разчита смисловата искра да припламне в читателското съзнание. Това са разкази по чеховски лирични, вграждащи скуката на ежедневието в драмата на съществуването. Липсват събития, животът е застинала привидност, под която кипи драмата на неудовлетворени амбиции, нереализирани сили, несрещнато щастие. Това е живеене, в което се разиграва сюжетът на най-страшното, незабележимо убийство — на провинциалната летаргия, на бавната, мъчителна агония на душата, умъртвена от нищоставане, която сънува с отворени очи и се пита „всичко това било ли е, или не е било“. Героите на Рашко Сугарев са „вечни хора“, потопени в една и съща, несвършваща „вечна“ ситуация — на тревожна неопределеност, на смътно предчувствие за нещо друго, което ще дойде или става в момента, но някъде другаде. Животът тече винаги извън света на героите — прихлупен в дрезгавата си неяснота, недовършеност и нестаналост.