просвещенски

Изследвачи като Б. Пенев, а в по-ново време П. Динеков и Г. Гачев маркират сходството на „Житие и страдания" с някои просвещенски литературни форми и като по правило не мотивират твърденията си. П. Зарев например пише за „приближаване... повече до плутовския роман, отколкото до средновековната житийна литература". Е. Георгиев смята, че „произведението получава смисъл. .. на един типичен просвещенски роман с дълбок обществен резонанс и ярка възпитателна цел "3. Задачата на тази статия е да направи опит за разгръщане на споменатите констатации, да потърси смисъла и формите, в които се реализира забелязаното подобие, да се разкрие типологическият му характер. Излиза се от презумпцията, че по този начин се създава възможност за доуточняване на мястото на Софроний в развитието на българската литература. При разглеждането на „Житие и страдания" погледът на литературния историк винаги е привлечен от поп Стойко - единствения постоянен герой в творбата, всички други са епизодични. М. Арнаудов го характеризира така: „Добротата е основното вътрешно качество на този свещеник, роден сякаш тъкмо за наложеното му от случая звание. "4 По-надолу той се спира на неговата „християнска търпеливост“, „беззлобие“ и „чувство за дълг“. По подобен начин възприема героя и Б. Пенев. Успоредно с тези качества, а на места дори доминиращо е и едно друго - способността на героя да се приспособява към обстоятелствата, за да се „самосъхрани" 5.

Взаимоотношенията между две литератури имат своите основания и в един уголемен план на по-свободни, непредпоставени от пряка връзка художествени съответствия. Типалогическото съотнасяне на литературните явления не е непременно обусловено от реализиран литературен контакт. Но при положение, че такъв контакт е налице, още по-оправдано става изследването на типологичееките сходства като вид междулитературно общуване на друго, принципно различно равнище. Защото, ако литературният контакт представлява видима, веществена проява на диалога между две литератури, типологията откроява скрития комуникативен потенциал на всяка една от тях. Нещо повече, типалогическото съотнасяне обогатява литературоведското изследване с нови гледни точки, в резултат на което зрителното поле към всяка една от съпоставяните летератури се разширява и детайлизира. Осъществен едва в края 'на първото десетилетие на нашия век, контактът на българската литература с романа на английското Просвещение не може, естествено, да се приема като явление, съответствуващо на тогавашните развойни тенденции в литературата ни. В епоха, когато българската книжовност се стреми да се откъсне от битоописателския реализъм на миналия век и съзнателно се насочва към такива страни на художественото творчество като безсюжетното повествование и асоциативността, които до неотдавна са И били напълно непознати, един роман на просветителския реализъм може да представлява интерес единствено като литературна класика, като литературно-историческа стойност. Защото зараждащото се изкуство на новия век търси нови художествени форми, дамонстративно противоставя старото на "модерното", като замества изживения вече външноаналитичен маниер на повествование с повишено внимание към вътрешния свят на човека. Така, при поначало характерната за българската литература реалистична художествена нагласа, в съчетание с въздействието на тогавашните бурни обществено-политически събития, още в началото на 20-те години усиленото дирене на нов художествен изказ, преминало през размитите жанрови очертания на лирическата проза