против

Твърде късно или по-точно не уместно е - поне за мене да теоретизирам върху литературната критика. Критика е гръцка дума, не познавам етимологията и, но в един речник е казано, че тя означавала „подробно разглеждане, особно на литературно произведение, като се изтъкват грешките и достойнствата му..." Второто значение на тази дума, според речника, било „хулене, одумване. Що се отнася до нашата съвременна литературна критика, намирам, че тя спазва по-скоро второто значение на призванието си, според както е формулирано в споменатия речник. Не че няма в нашия литературен жи вот прояви на трезво, честно и вдъхновено преценяване на литературните факти. Просто обратното - хуленето, одумването, неразбирането, социологизирането, вкусовщината, от една страна, или безпринципността, лицеприятието и нелитературните съображения, от друга, са много повече. Знам, че твърдението ми ще предизвика много неволни и снизходителни гримаси. Но и на мен ми едотегнало да бъда читател на съчинения, които бъркат с нечисти пръсти в живеца на литературата, и които едновременно с това са невъобразимо далеч от сферата на изкуството.

Големите исторически моменти в живота на нацията извикват на живот и великите личности. След въстанието през 1821 г. в Гърция идва Дионисиос Соломос, за да внесе свеж въздух в поезията, и Макриянис, който прави изкуство от прозата на живота си. Костас Паламас събра в многостранното си творчество драмата на елинизма, която се разиграва повече от двадесет века, стана неин изразител, като едновременно е син на своята епоха, боледува с болките и страданията й. Костас Варналис внесе с поезията си устрема на новата класа, която даваше своята заявка, а стиховете му от „Светлина, която изгаря“ станаха причестяващ пламък на революционната борба. Събитията, които ще подпечатат цялата най-нова история на Гърция и ще станат пробен камък за изкуството и поезията, са борбата против фашистките окупатори и гражданската война. В основната си част творчеството на мнозина гръцки писатели стана израз на копненията и настроенията на народа, изразява духовните безпокойства и търсения на нацията, дава верен израз на Съпротивата. Но ако това творчество се характеризира само като отзвук на една борба, се рискува да се стеснят границите на неговите възможности, защото то представлява съществен етап в развитието на прогресивната литература в Гърция, обогатява я с нов художествен опит, нови мотиви и идеи. А едновременно се пре връща и в момент за проверка на идейните и естетическите критерии, за готовността на писателя да служи на народните интереси. Встъпвайки във Втората световна война, Гърция все още носеше следите от диктатурата на Метаксас, омърсила много национални идеали. Войната завари една литература изморена, потънала в себе си. Паламас, стар вече, е замълчал. Сиселйанос живее в своите сънища с идеята за блясъка на древна Елада, който той автоматически иска да прехвърли върху съвременността, без да се съ образява с изискванията на новата действителност. Варналис е забранен от дик татурата и гласът му се чува само от подземията. Мнозина от по-старите поети не искат да напуснат кулите си от слонова кост, да слязат до ежедневието на на рода. Някои от тях „разочаровани от политиката, обществото и идеалите, скъсват връзките с живота. Цялата тогавашна поезия сякаш повтаря по различен начин болните видения на Костас Кариотакис, стиховете на когото носят ореола на ранната му смърт, без да има тяхната сила и първичност. Тази поезия е в плен на старите уроци на западното упадъчно изкуство, подражава му по форма и съдържание.

Италианската критика през ХХ век е под влияние на Бенедето Кроче (1866-1952). Неговата критика е белязана от ясна и системна теория. Учението за действителността като творчение на човешкия дух, извън който не съществува нито бог, нито природата, е философската база на критиката на Кроче. Според неаполитанския философ човеш кият дух засвидетелствува своите творения чрез безкрайни прояви от различно естество (естетика, икономика, морал, логика). На самата философска мисъл на Кроче е подчинена литературната му ме тодология, включваща по нов начин интегрираната естетика с основ ното философско виждане на нещата. В развитието на самата крочианска критика и естетика има две фази: през първата фаза преобладават критическият опит и формалистичната теория. Периодът се ознаменува с трудове като: „Естетиката като наука за изразяване и лингвистиката“, „Студии върху ли тературата на нова Италия“, „Лирическият характер на изкуството", „Студии върху литературата на XVIII век“. Споменатите трудове излизат през първото десетилетие на века. Синтез на неговата естетика е по-късната му книга „Поезия" (1936 г.). Още по това време есте тиката на Кроче има своите основни положения. Изкуството според нея е автономна духовна категория, отнасяща се към теоретичните сфери. По-точно изкуството е индивидуално познание, докато фило- софията и логиката са познания на цивилизацията. Светът на изку ството според Кроче е интуитивно чист от всякаква интелектуална рафинираност. Изкуството е и рационална действителност, т. е. чиста фантазия. Изкуството се осъществява в синтеза на интуицията и ези ковия израз. Кроче допуска отъждествяването между лингвистиката и естетиката, която е единична и неповторима. Като критик Кроче търси да открие образния поетичен свят, независим от концепциал ното и моралното съдържание. В студията си за Д'Анунцио той открива поезията, която е фантазия, недокосната и неразрушима от интелектуални рефлекси, които за него са причина за упадъка на естетиката. Като разсъждава върху личността в изкуството, Кроче защищава тезата за поетичната творба, която не е тъждествена на документа в науката. Творбата за Кроче е израз на душевното състоя ние на твореца. У него терминът лирически характер няма тенденци озно риторично обозначение.