провансалската

Малкото статии, посветени на Данте и на неговото творческо дело у нас, почти не позволяват да се говори за дантевистика в научния сми съл на думата. Всъщност дантезнанието у нас винаги е вървяло успо редно с усилията да бъде претворена на български език гениалната творба на поета „Божествена комедия". Така е още от края на XIX век, когато К. Величков превежда за първи път „Ад“ (първата кантика на поемата) и същевременно изучава живота и творчеството на Данте. Значението на творчеството на великия флорентинец се предопре деля от обстоятелството, че то бележи началото не само на новата ита лианска, но и на новата европейска поезия. Наистина има съществени различия в оценката за Данте в неговата родина и в литературознание то на други страни. Редица италиански изследователи са склонии да приемат литературата на т. нар. треченто (т. е. литературата на XIV в.) ката изцяло преходно, предренесансово явление. За тях Данте е тво рец на устояващото Средновековие" според израза на Б. Кроче, докато у Петрарка вече се забелязват черти на „предхуманизма". Същин ският ренесанс в Италия според тези изследователи започва с т. нар куатроченто (т. е. от началото на XV в.). И Подобна гледна точка подценява новаторските черти в идеологията художествената практика на тримата бележити представители на треченто - Данте, Петрарка и Бокачо. И ако по отношение на Петрарка и Бокачо няма съмнение, че са първите бележити представители на ранния италиански хуманизъм, с не по-малко основание Данте трябва да се възприема като преходна фигура, съвместваща в себе си чертите на Средновековието, но и на новите предренесансови устреми. Отправ на точка за марксическото литературознание в тази насока е твърдение то на Енгелс из предговора към първото италианско издание на „Комунистическия манифест" (1893), в който основоположникът на науч ния социализъм казва, че „първата капиталистическа нация" се създа ва на територията на Италия, а Данте е последният поет на Средновековието и заедно с това първият поет на новото време

Проблемът за въздействието на провансалската лирика върху късносреднове ковната европейска поезия е изключително сложен. Трудността произтича не само от обстоятелството, че досега подобно изследване не е било предприемано дори рамките на романските литератури. Както вече беше изтъкнато, в научноизследователската литература върху провансалската лирика доминира интересът към теоретическите проблеми на куртоазната любов и произхода на самата провансалска поезия. Литературно-съпоставителният аспект присъствува в научните изследвания почти изключително в б и латерален план, т. е. разглеждат се взаимовръзките на провансалската лирика с каталонската, галисийско-португалската, сицилийската и т. н. Липсва следователно цялостен поглед върху динамиката на литературните процеси през изследвания период (XI-XIV в.). Не е достатъчно да знаем, че провансалската поезия е най-ранна форма на европейската светска лирика и е въздействувала радиално върху окръжаващите я литератури. Наистина това въздействие се е осъществявало и в четирите географски посоки, но с известни несъвпадения във времето и с различен интензитет. Очевидно е, че формите на въздействие са били езиковата близост различни и в зависимост от с приемащата литература. Едни са били те на изток при контактите на немските минезингери с кансоните на провансалските трубадури и съвсем други на запад - в Каталония и в Южна Аквитания (Гаскония, Бержьорак, Русийон), където провансалският е бил утвърждаващият се литературен език. Важен културологически проб лем е да се отговори задоволително на въпроса защо в германските езикови области през XIII в. се създава забележителна по обем и по художествени достойнства тру бадурска лирика, докато в графство Барселона и в посочените области на Аквитания не е възникнала значителна местна поетическа традиция. Достатъчно е да B припомним, че един от най-сериозните изследователи на проблема за въздействието на провансалската лирика върху каталонската поезия Ж. Масо Торенте посочва труда си „Провансалската кансона в каталонската литература“ само петима ката лонски трубадури. А добре е известно, че контактологическите връзки и взаимодей ствия са улеснени при голяма езикова близост. Ще се опитаме да обясним този лите ратурен парадокс по-нататък, когато стане дума за въздействието на провансалската лирика върху немския минезанг.

През ХІІІ-XIV в. най-значително явление на поезията, създадена в пределите на Иберийския полуостров, е безспорно галисийско-португалската лирика. Като се изклю чи североизтокът на полуострова, т. е. Каталония, свързана изключително тясно Прованс в езиково и културно отношение, за земите на Кастилия, Арагон, Леон, Астурия, Андалусия, Галисия и Португалия е характерно едно знаменателно единство, предопределено от общата борба срещу мавританските завоеватели. Съществувало е единство и в областта на културата и поезията. Редица съвременни испански и португалски изследователи употребяват литературоведски специфичния термин „полуостровен лиризъм" (lirismo peninsular), чрез който обозначават тази общност на ли тературните процеси. Това понятие се нуждае обаче от уточняване, тъй като полуостровният лиризъм" се свързва изключително с галисийско-португалската поезия, създавана на съответния език, докато епическата традиция на полуострова е неотде лима от кастилския език, на който е написана забележителната поема „Песен за моя Сид" (около 1140 г.). Трябва да се отбележи, че близостта между галисийско-португалски и кастилски е била толкова голяма, че чак до XVI в. голяма част от интелигенцията на полуострова е била практически двуезична. Достатъчно е да припомним, че големият обновител на кастилския и португалския театър Жил Висенте (14652-1537) е пишел своите „ауто" на двата езика, а изследователите на прочутия къснорицарски роман „Палмейрим Английски" и досега не са в състояние да определят с категоричност дали оригинальт му е португалски или касталски. Категоричното разграничаване (и дори противопоставяне) между двата езика започва след битката при Алхубарота (1385 г.), когато излиза кралски указ, забраняващ на кастилци употребата на португалски език. C В резултат от политическото съперничество между Кастилия, Арагон и Леон, от една страна, и Португалия, от друга, през XIV в. започват и сложни културни процеси, довели до зараждането на кастилската поетическа школа в лицето на архиепископ де Ита. Така влиянието на галисийско-португалската поетическа школа устоява чак до края на XV в. „Устоява - както отбелязва изтъкнатият португалски литературо вед Родригиш Лапа, - но не в Португалия, където не е намирала вече подходяща сре да, а емигрирала в Кастилия, където среща по-добра съдба в по-фриволните и галантни дворове на Енрике II, Енрике III и Дон Хуан II."1