Прякорът

Прякорът е едно от най-характерните явления в българския народен живот. Той има дълбоки корени в бита, в делничното общуване и взаимоотношения между хората. Котленци казват, че при тях е достатъчно само високу да кихнеш и ша ти извадят прякур". Не са по-малко изобретателни и в другите селища. Веднъж лепнат, прякорът може да тежи на няколко поколения или да стане обобщена представа за цял род. „Незлобливи и добродушни са нашенците - пише Райко Алексиев, - но са такива присмехулници, че яка му душа и яко му име на всеки, до когото се допрат присмехулните им езичета. 1 Създаването на прякори се обяснява и с наблюдателността на българина, със способността му да характеризира и да дава оценка, извежда се като проява на една душевност, в която се съчетават проницателството и безжалостното. Антон Страшимиров осмисля наличието им с особеностите на нашия хумор, който според него преди всичко „сарказъм, е взаимна гавра, взаимно оплюване“. „Тоя характер на българския смях е тъй всеобщ за старо и младо, за мъже и жени, че всяка най-обидна закачка сред нас веднага се подхваща от всички и се превръща в прякор често отвратителен. "4 От гледна точка на народопсихологията прякорът се възприема като негативно явление, но независимо от това той се смята за част от богатството на фолклора ни, свързва се с колорита и атмосферата в отделните селища. Ето защо авторите на почти e всички краеведски изследвания му отделят съществено място. Още през Възраждането Петко Р. Славейков във в. „Македония" (бр. 23 от 7. II. 1870 г.) отправя призив към сънародниците си за събиране на народни умотворения, между които поставя и прякора. И макар тогава да са направени някои записи, първите публикации са значително по-късно. Естествен е опитът на автори като Л. Данаилов, К. Божинов, С. Кошов и др. да характеризират това явление, да го свържат с малките афористични жанрове във фолклора, да определят начина на възникването и функционирането му в обществото. Прякорите, особено панагюрските и копривщенските, завършващи на ек, са представлявали интерес и за езиковедите. Но досега литературната наука не се е занимавала с тях, поради което мястото им в художествената, мемоар ната и документалната проза не е изяснено.