пътеписа

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

Vazov's travelogue "Outside Bulgaria" enters into the "Petersburg's text" and the "Moscow text" of Russian culture. Although written by a foreigner, this travelogue includes both the outsider's view of Russia, and the assimilated insider's Russian viewpoint. Metaphorically, Vazov turns out to be both inside and "outside Bulgaria". The writer perceives Russia through the Russian national auto-stereotypes; the Russian myths of Moscow as the "soul of Russia", of the "great Russian soul", and of Petersburg as a "window on Europe" are present in his text. The Russian viewpoint is embodied in many quoted proverbs. However, the insider's viewpoint in the text combines sometimes opposite stands on Russian culture (these of the "Westerners" and the "Slavophiles"). Besides the writer also perceives Russia from a foreigner's point of view where the negative sides of Moscow appear (the uncleaniness, the fatalism of the Russians, the drunkenness), and to whose mind Petersburg's cold calls out the image of the gardens of Eden in Bulgaria. Thus, Ivan Vazov does not limit himself to the area of one genre, combining the mythologization of Russia (through the Russian viewpoint) with its demythologization, containing both the Russian viewpoint and that of the foreigner.