Пътят

Новаторите и търсачите, аргонавтите на похода за ново изкуство вървят срещу течението. Те учат своите съвременници на най-трудния навик - да разчупват традиционните представи, да свикват с непознатото и необичайното. Еренбург поздрави 80-годишния Пикасо за неговата младост. Най-сигурен белег за младостта на един художник са споровете, които се разгарят около творчеството му. Новаторството не обича Фанфарите на единодушното признание, то не търпи тамяна на юбилейните славословия. Неговата амбиция е друга: да раздвоява умовете, да ги сблъсква и по този начин да кара новите и неподозирани истини да фосфоресцират. Брехт е между големите явления на съвременното изкуство, които са много оспорвани и срещу които естетическата инерция дълго упорствува. Неговата стойност се утвърждава през съпротивата на каноничните мнения и традиционните вкусове. Подобно на други свои събратя като Маяковски и Пикасо, той цял живот предизвиква естетически смутове поради твърдото си намерение да обнови езика на вековното сценично изкуство, да задоволи потребностите на една научна епоха и на едно диалектическо мислене. Когато Брехтовият театър гостува в Москва или Париж, той не поражда със своите спектакли всеобщо одобрение и признание. Публиката е далеч по-единодушна и възторжена, като аплодира естрадните вечери на Вико Ториани или номерата на виенското ревю върху леда. След Брехт обаче остава нещо друго: неспокойството, продуктивната тревога, че се разчистват вехтории в театъра. Глупците се размърдват, съюзяват се рутинерите. След Брехт започват дебатите.

Със своето творческо дело Людмил Стоянов изпълва повече от шест десе тилетия от историята на новата българска литература - първите си стихотво рения е обнародвал 19-годишен през 1905 г. в сп. „Художник“, а и днес, в 1968 г., той не е прекъснал своята писателска работа. Някой ще каже: дългият живот на един писател неизбежно покрива няколко периода от развитието на една литература. Разликата при Людмил Стоянов обаче е тази, че той не само присъствува в тези периоди, но и най-активно участвува в тях като гражданин и художник. Историкът на българската литература през ХХ в. сериозно ще се затрудни в кой период да го постави: Людмил Стоянов не може да отсъствува от развитието на нашата литература през първото десетилетие на века и навечерието на войните; в периода след Първата световна война той е един от най-дейните участници в литературния живот, а през 30-те години развива огромната си антифашистка дейност; разгромът на монархофашизма и капитализма го свари на литературния му пост и ето вече трето десетилетие той взима най-активно участие в изграждането на нашата социалистическа култура.

Преди около 20 години Борис Делчев написа статия за повестта „Земя" и постави заглавие „Мъките на реалиста". Без може би да подозира доколко това е валидно за самия него, критикът тогава подчерта: „Майсторите на изящни творби трябва понякога да се борят със собствените си увлечения, със собствените си предпочитания и схващания за света, за да постигнат художествена убедителност. Тези спотаени вътрешни мъки на твореца, много пъти недостъпни за окото на обикновения ценител, са неписаната творческа драма на повечето от големите писатели на миналото.“ Статията завършва с думите: „Ето защо, може да се каже, че повестта „Земя“ е ключ за проникване към идейната и творческа същност на Елин Пелин." Сега, когато Борис Делчев навършва 60 години, се питам - коя от досегашните му книги най-ярко говори за своя автор? Всяка негова творба разкрива черти от личността на критика. Още със своя дебют „Литературни въ проси" (1941, издание на книжарница „Нов свят“) той изяви своето политическо верую, а с голяма част от статиите в книгата „Мъките на реалиста“ (1954) показа, че твърдо следва линията на своите убеждения. Заглавието на една друга книга „С любов и ненавист“ (1958) напомня за темперамента на критика. А може би двата сборника - избраните произведения „Творци и книги" (1960) и „Литература - изкуство - критика" (1966), където са включени изказвания по въпросите на литературата, изобразителното изкуство и критиката - представят Борис Делчев най-добре, най-ясно очертават неговия творчески профил? Мисля, че найхарактерната книга на този наш авторитетен критик е„Познавах тези хора" (1968).

Измина година, откакто Людмила Живкова физически не есред нас. Но неумолимото време, което я отне от нашето сега и днес", побърза да положи своята избраница на отреденото й високо място в белия пантеон на безсмъртната духовност. „Мислете за мен като за огън“ - казваше тя и ето че пророчеството в думите и се сбъдна: все по-силно гори този огън вътре в нас, все понеобходимо ни е всичко, което тя ни завеща - думите, делата, усещанията. Тази слаба и силна жена се превърна в духовна еманация на най-прекрасното, което е заложено в народопсихологията на българина, тя е едно ведро предчув ствие за бъдещето на нашата нация и въобще за възможностите на интелектуа леца-комунист от ХХІ-я век. Като търсеше най-подходящ модел за своите теоретични построения, като събираше доказателства за правотата и жизнеустой чивостта на идеите си, тя някак неусетно сама се превърна в модел за чувствителността, действеността и нравствеността на всестранно развитата личност. Стре межът към съвършенство беше нейно верую, а в представите и съвършенството нито за миг не се уподоби на алхимическо тайнство, не взе очертанията на херметична категория, Мисленето на тази българка беше планетарно, в съзнанието и националното и общочовешкото съществуваха неразделими, а нейното непобедимо оръжие беше верността и към идеите на дълбоко хуманното марксичес ко познание и дръзновението, с което тя творчески претворяваше тези идеи оглед на необходимостите на нашата епоха. C Людмила Живкова беше на „ти" с историята. В нея сякаш неведоми сили бяха влели мъдрост от кладенеца на времето, та родовата и памет достигаше отвъд пределите на обикновените интелектуални и емоционални човешки възможности, за да предаде на съвременното човечество най-благородните послания на предците, да ги пречупи през призмата на изключителната си духовност, да ги превърне в огнени знаци, които да чертаят пътя ни към бъдещето. В нейния модел на света войната се очертаваше като най-чудовищно престъпление, а бездуховността - като най-ниската точка на дехуманизацията. И тя неуморно изслед ваше онези форми на човешката дейност, които дават най-сигурни надежди за оцеляването на хуманността, за осмислянето на бъдещия живот на хората.

Още преди да публикува през 1949 г. третата си поетическа книга в библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", Богомил Райнов вече е издал през 1945 г. своя роман „Пътуване в делника", чиято необикновена биография разказва в послеслова към третото издание от 1982 г. и на няколко други места в своите книги на равносметката. Замисълът за романа възниква, когато авторът е бил двадесетгодишен, т. е. около 1939 г., преди още да е издал първата си стихосбирка. Завършен е и преработен към 1942 г., но първият му вариант не само не вижда бял свят, а е и унищожен по време на бомбардировките. Едно издателско предложение възкресява идеята за романа и той е възстановен с присъщ на младостта ентусиазъм. Бързото творческо израстване на младия писател е основание да смятаме, че вторият вариант - като е запазвал общата схема на замисъла, а вероятно и доста съхранени от младата памет пасажи - е изразявал вече една по-голяма степен на повествователна зрелост. Но и това не е окончателC ният вариант на този „труд-мъченик", както с присъщата му самоирония го нарича авторът. Защото, когато след Девети септември възниква нова издателска възможност, писателят разбира, че „не само правописът на книгата е остарял". И в условията на една нова действителност, когато вече няма нужда от „езоповски жаргон, на който бяхме свикнали да се изразяваме на времето такава ловкост, та и ние самите понякога трудно разбирахме истинския смисъл на фразите си", писателят е обладан от мисълта да напише наново същия роман, но за наше щастие само задрасква някои демодирани пасажи“, като ги заменя с нови (т. е. извършва само известна стилова преработка на творбата). Казвам за наше щастие“, защото по този начин е съхранил автентично младото си вдъхновение в прозата и е запазил един от най-показателните образци от литературата на своето време и една от жанрово най-оригиналните творби на българския роман. „Пътуване в делника“ не е, разбира се, шедьовър на българското романово изкуство, в което дотогава е имало немного свестни образци и още по-малко шедьоври. Но и не е чак такъв достоен за подценяване младежки труд, както снизходително е склонен да го оценява сам авторът му от висотата на днешните си разбирания. B „Пътуване в делника“ е творба, интересна не само като прозаически дебют на един поет, който впоследствие ще стане едно от водещите имена на българската проза, т. е. като част от индивидуалната творческа биография на писателя Богомил Райнов. Тя е интересна и като творба, твърде показателна овладяването на градската тематика в българската литература.

Убедена съм, че за прозорливото навлизане историята на която и да е литература и за правилното разчитане на нейните процеси обемът на написаното не е гаранция за успех. Както многословието не е белег на осведоменост. Ако тази рецензия по повод най-новата, този път научна, а не белетристична книга на Боян Биолчев трябваше да носи наслов, без колеба ние бих поставила „Пътят на литературата към човека". Защото мярка при подобни литературноисторически изследвания трябва да бъде не услужливото примигване пред второстепенното и всяческото величаене на не дотам ценното, а желанието за правдиво (независимо от дозата неминуем субективизъм) „възстановява не" на отминала вече епоха. В това е и първата сполука на Биолчев, която бързам да подчертая, B „Пътят на едно Възраждане". В цитирания труд авторът успява да изпълни своята задача: реконструиран е полският двор цов, културен и литературен живот от „откри ването на европейската култура" за среднове ковната славянска държава в началото на XV век при управлението на Владислав Ягело до настъпването на просветителския XVII век с неговите нови изисквания към човека и тво реца.

Трите войни, двете национални катастрофи, редуването на народен подем и на дежди за освобождение и национално обединение с покруса от неосъществените стре межи, търсенето на историческа справедливост и носенето на раните от пораже нията, люшкането между надеждата и отчаянието, между свободата и робството - всичко това, което нашият народ преживява за по-малко от едно десетилетие, открива неподозирани черти на българския национален характер. Събитията от второто десетилетие на ХХ век предоставят на народопсихолога необикновено богат материал за наблюдения от социален и нравствено-психологически характер. След Априлското въстание от 1876 година Балканската война е тази, в която избликва неудържима национална енергия - енергия, насочена към довършването на освободителното и обединително дело, осъдено на почти четиридесетилетно закъснение от решенията на Берлинския конгрес. И никак не е случайно, че именно по това време българският национален характер привлича все по-настойчиво вни манието и на изследователи, и на творци. Този факт е показателен за едно издигащо се националноно самочувствие, дошло като резултат и от обявяването на независимостта през 1908 година, и от българските победи в Балканската война. Не е случайна и появата на първата ни народопсихология през 1914 година - „Психология на българския народ" от Тодор Панов. Макар и едностранчива, съобразена с тогавашната политическа конюнктура, книгата на Панов е уверена крачка напред за нашата народопсихология.

Препрочитането на Достоевски като съкровен диалог с писателя от позицията на вярата (Ванда Смоховска - Петрова - Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски. София, Боян Пенев, 2008)