публикации

Безспорно лицето на един изследователски институт е неговата научна продукция. Тя е главният показател за ро лята, която той играе в разрешаването на големите проблеми, които поставя пред него животът, и за мястото, което заема в развитието на съвременната научна мисъл. Ако хвърлим поглед върху научните публикации на Института за литература, появили се след 9 септември, в периода от неговото създаване в първите години на народната власт до днес, не можем да не признаем, че той все повече израства и се оформя като център на българското литературознание. Около него се групи рат все по-голям брой работници, които се занимават научно с проблемите на литературата, кръгът на разработваната те матика се разширява, броят на отпечатаните трудове расте. И днес, когато по случай 20-годишнината от деня на свободата, нашият народ прави равносметка за извършеното във всички области на социалистическото строителство, не може да не ни радва фактът, че и научният колектив при Института за литература може да прибави своя дял към общите успехи. Над 60 тома отделни книги, 15 тома Известия със 150 студии и научни съоб щения и 7 годишнини на списание „Ли тературна мисъл" са най-сигурно доказателство за това. Към тези цифри трябва да се прибавят и големият брой книги и отделни изследвания на сътрудниците на института, излезли извън рамките на Академията, както и многобройните на учно-популярни публикации в периодичния печат. През 1962 г. излезе от печат и том 1 от проектираната 4-томна история на българската литература, който обхваща старобългарския период. С това започва да се осъществява на дело като резултат на многогодишна организационна и научно-подготвителна работа найважната и отговорна задача, поставена пред института. Нейното успешно изпълнение ще отговори на една отдавна назряла необходимост в нашия културен живот. Поради това около завършването на Историята са съсредоточени сега уси лията на целия институтски колектив. На научна висота, с голямо чувство за 184 отговорност бе обсъден макетът на том II, който скоро ще бъде даден за печат. Обсъждат се и отделни глави от том III. Близо 20-годишната научна продукция на института засяга въпроси почти от всички области на литературознанието - литературно наследство, съвременна литература, теоретически и естетически проблеми, взаимодействия с други славянски и западноевропейски литератури, на първо място с руската и съветската литература. Публикациите се движат в две главни насоки, които отразяват и основ ните задачи, които стоят пред института и които колективът се е старал да осъще стви. От една страна, имаме извършена изключително полезна научно-подготви телна работа, която се изразява в изда ването на редица сборници с материали (спомени, писма, документи) за живота и творчеството на наши писатели, в изготвянето на академични издания на нашите класици, в съставянето на подробни летописи за техния жизнен и творчески път. Немалка заслуга има пак в тая насока институтът в установяване и обнародване на архивното наследство на редица наши писатели. Ценна инициа тива в това отношение е създаването на поредица „Литературен архив", том от която излезе през 1959 г. с материали от Петко Славейков, а сега излиза том II с материали от архивното наследство на Гео Милев. Излизането на тази поредица има за цел да обхване архивното наслед ство на все по-голям брой писатели.

Знаем при какви обстоятелства и кога Никола Вапцаров пише своите две предсмъртни стихотворения: „Прощално", посветено на жена му, и „Борбата е безмилостно жестока". Поетът енаписал под тях датата 23 юли 1942 г. и часът - 14, сир. в самото навечерие на неговия разстрел. Неотразимо е вълнението, което ни обзема, когато четем тези две стихотворения от по две строфи: те звучат в сърцето и паметта ни, вибрират, сякаш всеки стих е струна, непрестанно трептяща под напора на едно чувство, неизмеримо по глъбината си, сублимация на един разтръсващ лиризъм. Може би преди Вапцаров само у Ботев - в неговото „На прощаване" - намираме такова драматично напрежение и чувствуваме такава покоряваща сила на лириче ската вълна.

Малко са онези книги, към които човек изпитва духовната потребност да се връща през десетина години и които при всеки прочит открива по новому. За нас, бълга рите, такава вечна книга е националната епопея - безсмъртният роман на Иван Вазов „Под игото". Първото ни съприкосновение с книгата се губи в годините на ранното детство, когато въображението ни лесно се пали от чудните приключения на Бойчо Огнянов: после идва юношеската среща - пламенна, възторжена (често пъти изкуствено схематизирана от учителите по литература), когато започваме по-дълбо ко да чувствуваме силата на българските корени, когато се опияняваме от съзнанието за национално величие. Всяка след ваща среща е приближаване към зрелостта - приближаване към дълбокия и вече не така възторжено-безкритичен размисъл за трагичната българска съдба, за всеобхват ността на българската духовност. В годините на творческата и духовна зрелост Милена Цанева ни поднася своя та книга - размисъл за Вазовата епопея. Дълъг е пътят към този връх в творче ството на видната наша литераторка. Вече години пътува тя из света на народния поет, години наред неговите герои са и нейни, нейни са неговите творчески тре воги и вълнения. Само пълното проникване в душевността и в лабораторията на писателя може да доведе до откриването на нови ценностни пластове в така старателно анализираната от няколко поколения литературоведи книга. Милена Цанева, разбира се, не отхвърля натрупания от предшествениците опит. Напротив, ясно е, че тя дълго и старателно е изучавала и прецеждала всичко найценно и полезно казано до днес за „Под игото". Но тя не се превръща в добросъвестен компилатор: създала си ясна представа за постиженията на литературната наука в тълкуванието на романа, Цанева тръгва по свой, неотъпкан път към исти- ната. Минаха годините, когато литературна История значеше изброяване на факти, безцелно търсене на прототипи, шаблонизирани обобщения. Съвременният литературен историк трябва да бъде универсална творческа личност. Да съчетава таланта на писателя със задълбочеността на уче ния, да бъде изключително ерудиран, да не изостава нито крачка от постиженията на съвременната литературна теория, да умее да отделя голямото, общозначимото от дребното и преходното, да бъде остро съвременен, т. е. пределно верен на епохата, за която пише, и в нея, чрез нея да открива непреходното, вечното. Ако приемем, че „Под игото" е голямото откритие на българската литература, то книгата, която сега рецензираме, е откри тие на едно откритие. Тя носи всички основ ни белези на компетентния научен труд: информация, синтез, интелектуалност, методологическа яснота. Можем да приемем една най-обща схема на изследване, осъществена от Милена Цанева с голяма вещина. Тя започва търсенията си от наблюдения върху творче ската личност - сумира личните наблю дения на Вазов, обективните и субективните влияния върху творческия му мир, като по този начин създава пълна представа за микросредата, за онзи пълнокръвен битово-исторически живот, който за много изследователи на Вазовото творчество се оказва достатъчно основание да нарекат твореца „енциклопедист на българския живот " от онова време. Милена Цанева търси по-дълбоки основания за толкова задължаваща характеристика. Тя разкрива взаимоотношенията на творческото дело с националната кул тура и народопсихологията, за да ни издигне към макросредата - към света на непреходните идеи. Вазовата Бяла черква е Сопот, но е и България: Вазов „успя да превърне временното във вечно, националното - в общочовешко" (с. 192).

През 1984 г. Синодалното издателево в София отпечата трудовете „Принос към биографията на отец Неофит Рилски" от стобийския епископ Арсений и „Отец йеромонах Неофит Рилски" от неврокопския митрополит Пимен. Първият от тези два труда е документален. В него са поместени 234 необнародвани писма от и главно до Неофит Рилски. След познатите капитални публикации от такова естество („Нови студии из областта на Българското възраждане" от Иван Шишманов (1926 г.) и „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него от Иван Снегаров (1956 г.) това е третият по величина епистоларен източник за живота, лич ността и разностранната дейност на бележития представител на българската филологическа мисъл, на книжовността и Българското просвещение от втората четвърт до 60-те години на миналия век. Значението на поместените в книгата писма е 131 многопосочно и не бе възможно те да бъдат цялостно усвоени с частичното им използуване в отдел ни изследвания. Първо, тези писма обогатяват представата за Неофитовите „ськореспонденти от различни краища на страната и извън нея - уче ници, духовници, просветни дейци, държавни служители, правителствени лица, учени и художници, роднини. Второ, свидетелствуват за интензивността на поддържаните помежду им връзки - малко на брой са единичните писма, редица съко респонденти разменят с Неофит повече писма и в продължение на няколко години, дори десетилетия, което само по себе си свидетелствува за съще ствуващото помежду им сътрудничество. Писмата на йеромонах Йосиф са 12, а на Захари Зограф - 20, заедно с анотираните от Ив. Шишманов 38 те са общо 58; писмата на И. Димитриевич са 33 и само в отделни точки повтарят предмета на обявените от Ив. Шишманов девет негови писма. Трето, документите в този том изместват с няколко го дини назад най-рано датираните Неофитови пис ма - сега те са от 1830 г., а не от 1835 г., както е смятал И. Шишманов, приемайки всички по-ранни автентични източници за изгубени" в пепелищата на опожарения през 1833 г. Рилски манастир. Четвърто, всички новопубликувани писма потвърж дават и обогатяват отдавна оформеното знание за големия пиетет на съвременниците към всеува жавания учител и съставител на първата профе сионално написана граматика на българския език, към изтъкнатия представител на българската национална и филологическа мисъл през посочения период. Най-важното е, че писмата засягат съществени моменти както от дейността на Неофит, така и от българското просветно движение тогава. Съдър жанието им спомага да се изясни например окончателно нерешеният от И. Шишманов въпрос за съображенията и основанията на търновския митрополит Иларион да изпрати в Румъния именно Неофит, възлагайки му усвояването на взаимноучебната метода и подготвянето на съответните помагала; при това се уточняват месецът на заминаването и датата на пристигането, предоставе ните на книжовника условия за работа, също превеждането на „Взаимноучителни таблици" и от печатването на труда, създалите се на такава основа обтегнати отношения между Христодул Костович (Сичан Николов) и Неофит Рилски. Писмата хвърлят нова светлина върху учителствуването на видния педагог в Самоков, Габрово и Копривщица, върху възможното или очакваното учителствуване в други градове, върху неговия престой на остров Халки и занимаващите го там проблеми. Те изобилствуват от допълнителни сведения за съставянето и печатането на речника, на „Христоматия славянского языка" и други Неофитови или не негови произведения, показателни за усвояването на книгата и нейната нарастваща роля в ця лостната система на новобългарската култура от епохата на Възраждането. Особено ценни от тази гледна точка са писмата на Йоан Димитриевич (типограф в Патриарше ската печатница в Цариград), на Захари Зограф, Калист Луков и някои още техни съвременници. Несъмнен научен интерес представлява Неофитовото писмо от 4. II. 1846 г. до Игнат Рилец в Па зарджик - главно с изразеното в него намерение 132 на автора да преведе „Илиада" на „наш старий язик". Също и благодарственото писмо на Виктор Григорович (Букурещ, 15. ХІ. 1845 г.), с което руският славист завършва", така да се каже, пло дотворното си пътешествие из българските земн и отдава дан на оказаното му гостоприемство в Рилския манастир. Или писмото на монах Паисий Рилец от 31. VII. 1860 г., предаващо всенародното опиянение от извоюваната църковна независимост: „Филибе се обърна на Пловдив. Българшината напредува. На елинизма удряме букаи" - така образно се е изразил намиращият се в Пловдив Монах.