ракурс

В прочутата си статия „Понятието за литература“ Цветан Тодоров наред с другите общи твърдения, характерни за подобен род теоретизации, споменава, че като термин „литература“ функционира в европейските езици някъде от XIX в. насам, докато в африканските езици липсва и днес. Говорейки за коренните наречия, това, разбира се, е вярно, защото думите, обозначаващи словесност, или епичните и поетичните произведения, пренасяни устно от „грио“, както и други разказвачи, а и наименованията, които доста условно бихме приели за жанрове на фолклорно обобщение, нямат много допирни черти с институцията от собствената ни култура, възприела названието „литература“. Със същия успех можем да търсим в коренните африкански езици и понятието „маса“, „маси“ и дори „тълпа“. Каквито и съответствия да посочим, те просто не могат да покрият дори и част от контекста на прочитите, носени от подобно понятие примерно чрез класическата немска философия или вече като градивен термин за Франкфуртската школа в текстове за „масовите общества“. Дори макроезик като суахили би предоставил по речник единствено значение, приближаващо се до „тълпа“, и то в контекста на „разбита войска“, т. е. хора, загубили строя, подредбата си. А едва ли това значение има нещо общо с абстрактната художествена словесност.

Мислейки за Възраждането си в един общоевропейски план, винаги сме склонни -- гласно или не -- да се подчиняваме на опозиционната схема "център -- периферия". В нея, естествено, Европа се схваща като "център", като един обобщен символ на "централен път на цивилизацията", а балканският регион, включващ в себе си българите -- като културна "периферия", или "не-център". Само по себе си това противопоставяне е своеобразна провокация към съизмерване. Културно-сравнителният подход винаги е присъетвувал в науките, занимаващи се с Възраждането ни. Нещо повече дори: импулсът за съизмерване между "нас" и "другите" е от изходните подбуди на самото ни възрожденско самоосъзнаване. Ние сме "изостаналите", другите са "напредналите" и символизират "културността". С времето тези понятия се насищат с все по-богато съдържание, но идеята за "догонване на Европа"-­ както е добре известно -- си е жива и здрава и до днес. И зад нея прозира една неособено ласкава "диагноза" -- нашето подсъзнателно влечение към покровители и модели зА подражание -- изразяващо по същество, че просто у нас самите липсват сигурни опори в себе си ... Това добре познато обстоятелство обаче си струва да бъде разшифровано в един културно-исторически план -- задача, която никак не е сложна, стига само да се отнасяме към нея не като тесни специалисти по литература, история или социална психология -- а като хуманитари. Като изследователи, визиращи преди всичко човек а, с неговия особен (и променящ се) начин на живот, с неговата система от действуващи (и трансформиращи се) ценности и преди всичко-- с неговия вечен стремеж към "тъждественост със себе си" ... Преди повече от десет години Боян Ничев бе отправил едно своеобразно методологическо пожелание към науките за възраждането, насочено към необходимостта от ак с е ологи че ски прочит на литературата му. 1 Значимостта на подобен подход бе интуитивно предусещана от мнозина