Ралица

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.