ранното

И при многото изследвания, за живота и делото на Петко Славейков, личността му на общественик и творец с го лямо обаяние продължава да бъде в центъра на научните издирвания за националните особености и бурното развитие на българската възрожденска литература. И това главно поради изключителното значение, което Сла вейков има като създател на новобългарската поезия, като редактор на съдържателни периодични издания и като смел трибун на българската национална свест, запазил самообла Дание при не една несполука в своите разностранни патриотични начинания. Ала не само поради тази важна причина. Случи се така, че в литературата за този наш поет и общественик най-дълго се запазиха немалко естетски, буржоазно-идеалистични, субекти вистични и по същество ненаучни оценки било за политическите и социалните му възгледи, било за отделни негови произведения или - което еособено важно - за основните насоки на поетическото му дело.

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

В своите спомени Христо Н. Даскалов разказва как Петко Славейков обновил преподаването в Тревненското училище. Ала не толкова пълното налагане на взаимоучителния метод и изхвърлянето на фалагата (страшилище за тогавашните школски възпитаници) е поразило най-много Даскалов, а опитите на младия учител да направи годишните изпити, привлекателни, поучителни и възпитателни за народа". Именно тези изпити, на които учениците представяли пред тревненци интересни „разговори“, „приготвяни в стихове, научавани наизуст и тържествено изговаряни", са се наложили в съзнанието на Даскалов като ярки и незабравими събития. Неслучайно разказът му за тях се простира върху няколко страници, неслучайно паметта му е успяла да възстанови много подробности. Явно „разговорите" на Славейков, своеобразният „малък театър", дълго са вълнували тревненци, ставали са повод и след години за припомняне времето на тези обикнати представления. На Димитровден през 1849 г. става пазаряването на Петко Славейков за учител в Трявна. Така че диалозите, които той подготвя, са могли да бъдат представени за първи път от неговите ученици през 1850 г. Прието е да се смята, че именно оттогава започва същинската театрална дейност на нашия бележит възрожденец.5 Основание за това са давали преди всичко спомените на Христо Н. Даскалов, тъй като първата публикация на Славейково драматично произведе ние, диалогът „Иван и Стоян", е от 1852 г. (в „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик..."). Неотдавна бе намерен неизвестен ръкопис на Петко Славейков, в който епоместен превод на част от пиесата „Невинност, или Светослав и Милева" от Йован Стерия Попович. Преводът е направен през 1848 г., а това показва, че още преди школските представления в Трявна наче ващият автор не ебил чужд на театъра.