равносметка

Навремето си стихосбирката „Люлека ми замириса" (1919) се възприема с голяма доза изненада, а и до днес вазововедението и отделя особено място в цялостната характеристика на писателя. И наистина това е единствената Вазова стихосбирка, в която идейно-тематичен център е личността на самия автор - едновременно субект и обект на лирическите вдъхновения. При това певецът на тъгите и възторзите на България трудно би могъл да намери по-неподходящ момент за публикуването на своите интимни изповеди. На 26 ноември той изпраща на проф. Шишманов първия екземпляр от новата си стихосбирка. На 27 ноември е подписан фаталният за България Ньойски договор и хилядна тълпа се струпва пред Вазовия дом, за да сподели с народния поет своята скръб. Това е един от най-тежките моменти в новата история на България. Доведена от своите бездарни властници до национална катастрофа, страната изживява не само обществено-политическа, но и идейно-психологическа криза. „Разгром на своя свят дочаках" - изповядва Вазов през съ щата тази трагична за България 1919 г., дори през същия този месец септември, когато „Люлека ми замириса" започва да се печата при нестихналата съпротива на някои от неговите близки. Показателни за настроенията на момента са упоритите възражения на един от братята му, който дори и след като стихосбирката е почти отпечатана, продължава да уговаря поета да я спре À. или да отложи разпространението

Необикновена е съдбата на човека и писателя Т. Г. Влайков - интензивно белетристично творчество в края на века, напълно прекъснато за повече от две десети летия и последвано през 30-те години от нов подем, вече в посока на автобиографичномемоарното и художествено-публицистичното начало. Литературната ни история, като има предвид неговото творчество и идейните му пристрастия от 90-те години, определя мястото на Влайков сред писателите народници. Посочва идейно-художественитекачества и недостатъци на неговата белетристика, произтичащи именно от народническата идеология - идеализиране на патриархалния бит и отношения, консервативна романтика, преувеличена роля на просветата като първостепенен обществен фак тор и основа на социална политика; но и патриотизъм, любов към народа и критика на буржоазно-капиталистическия строй. В общи линии така се откроява фигурата на Тодор Влайков в националното ни културно и литературно съзнание. А що се отнася до „Преживяното“ - най-популярната негова книга, призната за автобиографичен шедьовър, която съвременната критика сравнява със Софрониевото „Житие“, то тя най-често се „добавя“ към предходното творчество, без да се търси някакво идейноестетическо единство с него и без да се поставя в контекста на литературата ни от 30-те години. В сянката на Влайковия мемоар и като негово „идейно продължение" остава „Завои“, а „Чиновничество и властници“, оценени при появата си заради познавателната стойност и социалния критицизъм, след това са почти напълно забравени. Тази едностранчивост и непълнота при оценката на писателя има, разбира се, своето обяснение. На първо място ще го намерим в споменатия вече необикновен творчески път, в дългогодишното „мълчание“, компенсирано с активна и разнопосочна обществена и политическа дейност, като деятел на Българския учителски съюз, на кооперативното и читалищното движение; като редактор, член на Радикалната партия, народен представител... И така, „Преживяното“, „Завои“, и „Чиновничество и властници“ се появяват, когато профилът на твореца изглежда окончателно очертан и завършен, след като почти всички от неговото литературно поколение вече не пишат, а и дълго след като народническите идеи сред българската интелигенция, с които името му неизменно се свързва, са изживени. Освен това, когато в средата на 20-те години Влайков издава две оригинални повести -„Стрина Венковица и снаха и“ (1925) и „Житието на една майка" (1926), критиката с искрено учудване открива, че независимо от преминалите национални катастрофи, социални трусове и последвалите ги промени в общественото и личното съзнание, независимо и от политическата си дейност, от натрупания социален опит, от мирогледното си развитие Влайков отново е в света на дядо Славчо и неговата,унука". Като чели има достатъчно основание да не се очаква нещо ново от него и през идващото десетилетие

Миналата година в известното издателство Бьолау излезе сqлиден том от 606 страници, озаглавен "Славистиката в Германия. Изследвания и съобщения за езиците, литературите и народната култура на славяните до 1945 година". Книгата е от раздел А- "Славистични проучвания" на основаната от Райнхолд Олеш поредица "Приноси към славянската филология и културна история". Редактори на тома са Карл Гутшмид, Ханс-Берндт Хадер и Ханс Роте - и тримата известни славИсти, първият добре познат у нас с изследванията си върху българския книжовен език. Книгата не е сборник, а дело на ецин човек, немския историк на славистиката д-р Вилхелм Цайл. Тя е плод на многогодишни системни проучвания, изключителна ерудиция и дълбоко вникване в развитието на един отрасъл на хуманитарните науки. Германия е през обхванатия период класическата пеславянска европейска страна на славистичните проучвания. Интересът към славянския свят е засвидетелствуван там още от XVI-XVII векове, но като начало на научната славистика се приема последната третина на XVIII век. Книгата на д-р Вилхелм Цайл е разделена на седем глави. В първата са очертани обхватът и характерът I-Ja познанията за славянския свят в Германия през XVI и XVII векове. Втората е посветена на славистичните изследвания от времето на ранното Просвещение, третата - на създаването на славистиката като модерна наука под знака на късното Просвещение. Четвъртата е озаглавена "По пътя към утвърждаването на славистиката", петата "Институционализиране на славистиката през четиридесетте години на XIX век и нейното развитие до основаването на Германската империя". Шестата глава -"Славистика в германската империя"- съдържа седем подточки: 1) Условия за развитие и организация; 2) Предпоставки за развитието и среда на славистичното езикознание; 3) Русистика, украниистика и белорусистика; 4) Полонистика, полабистика и бохемисщка; 5) Сорабистика; 6) Българистика; 7) Сърбахърватистика и словенистика. Седмата глава е посветена на "Славистиката от 1918 до 1945 година" и включва подточки, съответствуващи на тези от трета до седма в предходната шеста глава.

In his novel Gods and Ants: Chronicle of the 20-th Century Stefan Tsanev uses some representing techniques, typical for the magic realism, to describe the fate of the Bulgarians in the context of the historical events. The fate of the characters is present in the light of Proto-Bulgarians’ heritage and Bogomilian tradition. In this way it attracts the readers’ attention to the roots of the common Bulgarian fate, closely connected to the history of the state. The succession of events in the novel’s world is presented as a matrix which reproduces itself during the centuries. The reality is presented as a demonic realm (like in the Bogomilian myths) and contrasts with Enlightenment’s ideas of people’s progress. The belief in collapse of all kinds of utopias leads to a typical postmodern loss of hope for the illusion of the sense.