Райко

125-годишнината от рождението на Райко Жинзифов е добър случай да го огледаме отново като поет и да посочим мястото на поезията му в нашата литература, по-точно в нашата литературна история, доколкото това място все още не може да се смята за напълно установено. Нашият интерес към Възраждането ни, една действително важна епоха от развитието на народа ни, от една страна, и нашата любов към литературното наследство на онези, които създадоха българската поезия, от друга, са постоянен стимул да се възвръщаме към неговия поетически образ, да търсим живо или историческо значение на стиховете му, да преиздаваме поетическото му наследство, въпреки прозвучалите неведнъж гласове на отрицание към поетическия му дар. Оценките за Жинзифовата поезия са твърде противоречиви още от нейната поява. Докато Любен Каравелов посреща „Новобългарска сбирка“, излязла от печат в 1863 г., с отрицателна рецензия (отпечатана във в. „Българска пчела“, бр. 7, 8 и 9), Васил Д. Стоянов сочи нейния автор за най-даровития между младите поети. Интересна е тая висока оценка за Жинзифов, дадена в ранен критически етюд върху съвременната българска литература, останал неизвестен у нас, понеже е напечатан на чешки език, в централния орган на чешката наука и култура от онова време - Списание на Чешкия музей“. „Жинзифов е още много млад - пише тук бъдещият секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките - и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили. "1

Последните две десетилетия от живота си Жинзифов прекарва в Русия. Тук той, макар и далеч от робското ежедневие на народа си, създава творчество, свързано с духовната и политическата атмосфера в България, с общите тенденции в развитието на българската литература и култура. Жинзифов се изявява като поет, журналист, публицист, белетрист, преводач, литературен критик, фолклорист. И преди всичко като патриот, подчинил всяка своя проява на националния си дълг, на веруюто си на гражданин и демократ. Няколко момента от живота на Жинзифов се оказват решаващи във формирането на неговите обществени и творчески позиции. През 1856 г. той е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, чийто главен учител по това време е Димитър Миладинов. В негово лице Миладинов открива отдавна търсения съидейник. Жинзифов е респектиран от културата, изключителното родолюбие, педагогическия такт на своя сънародник. Той е увлечен от стре межа му българският език да се преподава в училищата, да зазвучи от църковния амвон; от неговата принципност и твърдост в борбата против асимилаторските домогвания на фанариотите. Дружбата с Миладинов прави от Жинзифов ревностен поклонник и популяризатор на народното творчество. Той наблюдава с увлечение народните обичаи, записва песни, приказки, предания. Тези богати впечатления от народния бит и изкуство не остават без отглас в развитието му като писател и публицист. На Миладинов Жинзифов дължи и друго - насочването към Русия, към нейната богата литература и култура. Тук той попада в кръга на Каравелов, Дринов, Нешо Бончев, създава с тях Московската българска дружина, която си поставя за цел да подготвя пристигащите от България младежи за приемане в руски учебни заведения, да ги снабдява с книги и ги подкрепя материално. По инициатива на Дружината през 1860 г. започва да излиза и единственото българско периодично издание в Русия „Братски труд“, в списването на което Жинзи фов има решаваща роля. В Москва жадният за знания български младеж се свързва с видни руски учени иобщественици - Ив. С. Аксаков, проф. М. П. Погодин, П. И. Бартенев, Нил Попов и др. Те му съдействуват да види редица събития и факти през техния поглед, да ги прецени с техния критерий, т. е. да възприеме някои техни славяноФилски концепции, които слагат отпечатък върху някои моменти в неговото литературно и обществено дело.

На 2 март 1989 г. в Благоевград се проведе международна научна сесия по случай 150 години от рождението на Райко Жинзифов (1839-1877). Тя бе организирана от Института за литература при БАН, Висшия педагоги чески институт в Благоевград и Общинската комисия за духовно развитие (Благоевград). Взеха участие учени от Съветския съюз и Чехословакия. Заседанията бяха ръководени от проф. Жельо Авджиев и проф. Дочо Леков. В своя доклад Дочо Леков очерта онези тенденции в книжовното дело на възрожденеца, които определят мястото му в цялостния развой на българската литература. Изследователят потърси както националните, така и общочовешките измерения на Жинзифовото слово. Тръгвайки от конкретни произведения, той разтълкува връзката им с традицията, ориги налния замисъл, актуалната за тогавашния исторически момент проблематика. „Райко Жинзифов в своето време и днес" бе онасловен докладът на проф. Илия Конев. Той щрихира биографията на българина от Велес през втората и третата четвърт на XIX в. Спря се върху погрешната теза за гръцкото съзнание на родителите му. Разгледа личността на възрожденеца в динамичен план - сред неговите съвременници и като незримо присъствие в настоящето. Задълбочен анализ на Жинзифовата пое зия направи Катя Станева. Тази проблематика бе продължена с изследването на Петър Па рашкевов „Митико-фолклорни пластове в поезията на Райко Жинзифов". Ст. н. с. Марина Чемоданова (СССР) говори за участието на Р. Жин зифов в сборника на Николай В. Гербел „Поэ зия славян". Проф. Зденек Урбан (ЧССР) изнесе факти за издирванията си в чехословашките архиви и книгохранилища. Намерените от него доку менти (две писма и една телеграма) свидетел ствуват за етническото единство на българските земи. Този въпрос бе в сърцевината и на доклада „Райко Жинзифов и българският език" от ст. н. с. Стоян Жерев. Убедително бе защитена тезата, че в езика на нашия възрожденец са отразени, макар и по-особено, най-важните тенденции в книжовноезиковото развитие след Кримската война, когато в резултат на интензивни унификационни процеси се очертава все по-определено неговият съвременен облик. Ст. н. с. Зина Маркова прочете своето изследване „Райко Жинзифов и църковният въпрос", като изтъкна, че борбата за самостоя телна българска църква е оставила трайна следа в публицистиката на книжовника. В същата насока ст. н. с. Виктор Косик (СССР) направи интересен паралел с разработката „Църковният въпрос и публицистиката на Райко Жинзифов и Константин Леонтиев". Осветлени бяха усилията на двамата лите ратори да повлияят на официалната руска позиция по жизненоважния за отечеството ни проблем. Преводаческото дело на Р. Жинзифов бе разгледано в доклада на Николай Аретов. Той се спря върху „Новобългарска сбирка" и цикъла стихове „Новобългарска гусла". Отбеляза, че Р. Жинзифов участвува активно в диалога на българите със света. От своя страна доц. Иван Павлов анализира Жинзифовия превод на „Краледворски ръкопис" като творческа интерпретация на едно историческо че тиво. • Върху проблемите на композицията в разказа „Прошетба" говори Илия Недин. Камен Михайлов направи извода, че Р. Жинзифов е един от първите литературни историци у нас. Той посочи, че интересите му са твърде ши роки - от старата книжнина до неговите пи шещи съвременници. Съобщение за три пре печатани стихотворения на Р. Жинзифов в „Съвременни книжки за прочитание от всекиго" направи Илиана Савова. В изказванията и разискванията взеха уча стие Йордан Ванчев и Дочо Леков. Сесията бе закрита със слово на Илия Конев. Росен Тахов

Огромна, в определена степен решаваща е ролята на литературните и културните средища през Възраждането за развитието на новобългарската литература. В тях се зараждат нови тенденции, формират се талантливи творци, моделира се самобитният облик на националната култура. В центровете, създадени по различ но време в различни страни, се разработват нови проблеми, утвърждават се нови жанрови форми, осъществява се контакт с чуждестранни представители на различни идейни и творчески течения. В определени случаи някои от средищата се издигат над етапа, на който се намират родната литература и култура. Българите от Брашов, Одеса, Цариград, Москва, Букурещ, Прага вземат участие в черковната борба и в националноосвободителното движение, в зараждането и развитието на периодичния печат, в борбата за създаване на единен национален книжовен език, утвърждаване на литературни образци с национален облик и значение. Насочва нето на български младежи към учебните заведения на различни европейски страни подсказва за онези тенденции в развитието на националната култура, които ще се осъществят чрез „териториалното разграничение“, чрез невинаги еднаквите или сходни принципи и критерии на българската интелигенция, получила образование в чужбина. Тези тенденции са доловени проникновено от мислители като Раковски, който в писмо от 1 септември 1859 г. пише на Васил Д. Стоянов: „Твърде добре сте сторили, дето сте се постарали да идете в Прага. За науки там, както казват, славянское любословие цвети. " B И Прага и Москва се оказват средища, в които през 60-70-те години на XIX в. се създава интелигенция, която не само популяризира българската литература култура в Европа, но участвува дейно в изработването на образци в областта на литературната критика, журналистиката, публицистиката, превода. Нещо пове че - между Пражкия и Московския център през 60-те години се установяват връзки, които не са проучени и изяснени и които документират както общото, което ги свързва и обединява, така и специфичното, предопределено от условията, при кои то се формира и функционира съответното духовно средище. Паралелът между Двама от водещите представители на тези центрове - Васил Д. Стоянов и Райко Жинзифов, — между които съществува и непосредствен контакт, дава възможност за интересни наблюдения и обобщения.