Разбунтувания

Есето на Камю „Разбунтуваният човек“ е част от книга със същото заглавие, публикувана за пръв път през 1951 г. В нея Камю се опитва да разбере своето време - време от навечерието на Първата све товна война, на установяването на фашизма и първите революционни процеси, време- свидетел на Испанската гражданска война, на Втората световна война, време, в което съжителствуват нихилизмът и волята за утвърждаването на нови културни форми. „Смята се - пише Камю, - че една епоха, в която за 50 години са били убити и поробени 70 милиона човешки същества, трябва единствено и преди всичко да бъде съдена. Но нейната вина трябва освен това да бъде разбрана.... Във времето, когато престъпле нието се кичи с тленните останки на невинността, чрез едно изненадващо преобръщане, присъщо на на шата епоха, тъкмо невинността е призвана да представи своите оправдания. " Странно и парадоксално е това преобръщане, което в определени епохи обхваща от край до край човешкото. Щом ценностите, в името на които се живее животът, се абсолютизират и институционализират, се установява един сакрален свят, в който за всички въпроси има предварително готови и неотменни отговори. Обаче сакралното единство, поддържано от традицията или определена метафизика, започва да се сблъсква с факти и събития, които съвсем не могат да се подведат под абсолютизираните принципи. Ценностната система, валидна в сакралния свят, щом попадне под ударите на една непонятна действи телност, постепенно, но сигурно се разпада. Ценностите на човешкия живот, вместо да ръководят реалния жизнен процес, започват да се противопоставят една на друга, да се опровергават взаимно и да се обезценяват. Настъпва времето, когато абсурдът започва да се среща зад всеки ъгъл. Човекът се затваря все повече в свой самотен свят, в който очевидно е само това, че едно страдание заменя друго и в този низ от страдания отсъствува каквото и да било ценностно средоточие. Вече в нищо не се вярва и дори страданието е безсмислено. Но ако в нищо не се вярва и ако не можем да утвърдим никаква ценност, всичко е разрешено и нищо няма значение. Чувството за абсурдност е основата на позиция, от която дори на престъплението се гледа като на нещо безразлично, и вследствие на това - като на нещо възможно. Фактическото поругаване на всичко човешко в човека, цинизмът и нихилизмът, гаврата с ценностите на човешкия живот достигат своя апотеоз в хитлеристкия апокалипсис. Защо и по какъв начин масовите убийства са били идеологически оправдани и освещавани, как става възможно в името на свръхчовека да бъдат унищожавани истинските човеци и по-общо -защо и по какъв начин действия в името на добри намерения от известна граница нататък се превръщат в своята противоположност и достигат не доброто, прокламирано като цел, а тъкмо обратното - до злото, нечувано по своите размери и пагубни резул тати, - това е главният въпрос, който занимава Камю. Абсурдът, породен от сблъскването на прокламираните високи идеали и фактическото обезценяване на човешкото в човека, е едно усещане за ценностния вакуум, което вместо да допринася за преодоляването му, съдействува за неговото разширяване и задълбочаване. Живеейки в абсурда, човек не е може би самият той престъпник, но с невинността си, с безразличието си, с липсата на протест стаза съучастник в престъплението. Албер Камю, когото българският читател познава преди всичко като тънък познавач на абсурда, сам признава, че е чувствувал моралната необходимост да намери изход от състоянието на абсурд. „Аз исках - пише Камю - най-напред да изследвам отрицанието. В три форми: романната - Чужденецът"; дра матичната - Калигула“, „Недоразумението"; идеологическата - „Митът за Сизиф". Аз преминах през позитивното под още три форми: романната - „Чумата"; драматичната - Обсадно положение", „Съдиите"; идеологическата - „Разбунтуваният човек". Аз вече встъпвам в трети цикъл около темата за любовта."