Раждането

Един от широко зейналите, все още недорешени въпроси на нашата теа трално-драматургическа култура е въпросът за нейната органична развойност от лоното на народно-фолклорната култура. В тази област засега по-богати сме на общите постановки и предположения и твърде бедни във фактическите доказа телства. Диренията тук имат две възможни посоки. Първата е проследяване на движе нието от самите народно-фолклорни извори към техните по-късни новохудожествени трансформации. Втората е чрез анализ на вече готовите същински театралнодраматургически форми - тяхното структурно разлагане и съпоставяне с няко гашните народно-фолклорни структури. Този подход разполага с по-сигурна веще ствена база. Но среща съпротивата на повече предубеждения и утвърдено познание. В това е неговата трудност - но и неговата евристична сила. В началото на българския театър, оповестявайки неговото първо същинско представление (Шумен, 15 август 1856 г.), стои малката, съдена винаги крайно снизходително комедийка на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед". В същото време обаче тъкмо тя е от най-жизнеспособните проявители на процесите на културна трансформация, които съпътствуват раждането на нашия възрожденски театър. Заедно с диалозите и ранните фарсове на Петко Славейков „Михал Мишкоед" е от произведенията на възрожденската ни драматургия, които в сравнително най-автентичен вид показват родственост с чувствено-мирогледната и сетивнообразната система на народно-фолклорната традиция по нашите земи- и в същото време правят опити да ги съвместят с признаците на едно по-късно, собствено художествено мислене и технология.

В историографията на възрожденската ни литература винаги е подчертавана огромната роля на повествителния спев "Горски пътник" за развитието на новобългарската поезия. Обикновено той е определян като "първата национална поема", "първата революционно-романтична поема в българската литература" (Г. Димов). Изтъквано е изключителното му влияние върху съвременниците - не само върху поетите Ботев и Вазов, но и върху творци като Каравелов, Друмев и Войников. За съжаление тези твърдения остават твърде общи, без да се уплътняват в един по-конкретен литературен анализ. Найчесто стигаме до констатациите на очевидното - че през 60-те години на деветнадесети век пръв Раковски прави опит да изобрази "героя на своето време" - бореца за свобода, след което този образ се налага като централен обект на художественото претворяване в литературата на късното Възраждане. Целта на този текст е чрез по-внимателно вглеждане в поетиката на спева и по-специално върху начина за конституирането на повествователното да се провиди една тенденция в развитието на възрожденската словесност, която е важна за "раждането на новото" (Н. Аретов) в тогавашната белетристика. Спецификата И се състои в боравенето с речевия акт разказване във фолклорната комуникативна ситуация, което поражда сходни структури в поетиката на възрожденската поетическа и прозанческа словесност и очертава един своеобразен домашенпът на нейното развитие. Оказва се, че дори да подценим като фактор конкретното могъщо идеологическо и художествено въздействие на Раковски върху Каравелов, ранната проза на писателя наподобява по конституирането на повествователното в своята поетика спева "Горски пътник" и това е по-скоро закономерен резултат от взаимодействието на литературната и фолклорната знакова система, от сблъсъка на устния и писмения дискурс в социокултурната ситуация на късното Възраждане.