Размишление

За да се разбере с удовлетворителна яснота понятие като традиция, необходимо е да се изяснят донякъде и онези по-общи понятия, с които тя е свързана. Едно от тях - времето, в едно от своите основни състояния - миналото, е разположено в загадъч на близост до понятието традиция, така че, казвайки традиционно, сякаш казваме - онова, което се е съхранило в своята неизменност за нас от миналото. Поради това уместно е да се запитаме не точно какво е традиция, а кога говорим за традиция. Отговорът не изглежда труден - трябва да са налице събития, извършили се назад във времето, преди нашето раждане, преди нашата епоха, събития, белязани с патината на едно от давна отминало и все още живо достолепие. Миналото и традицията са дотолкова свър зани в нашето съзнание, щото можем да ги приемем за синоними, за два непротиворечиви елемента на едно цяло. Миналото - магическа дума! Обхваща ни трепет, когато говорим, когато чувству ваме нужда от едно минало, от една традиция, изказани с глаголната форма на найдълбоко, непознато на граматиката минало време, някакъв перфект на плусквамперфекта. Следователно ясната предпоставка на възможността да говорим за традицията е съществуването на миналото. А то винаги е налице - спомените, миналото на всеки един от нас. Но за кое минало говорим, когато свързваме традицията с нещо предишно? За отминалата част от нашия живот, за личното минало? - Съвсем не! Говорим за миналото на една общност, на едно изкуство, на една наука; свързваме традицията не с жи вота на индивида, а с живота на културата. Затова отнасяме традицията не просто към едно индивидуално минало, а към съществувалите в миналото общности - различни по обем, по трайност във времето и по въздействие. Все пак неудовлетворително изглежда подобно пряко свързване между понятията традиция и минало. Второто изглежда интуитивно по-ясно и затова - да се обърнем към него. Какво наричаме минало? Не можем да отговорим направо - напр. миналото е онова, което е било. Отговорът, който ни помага да разберем какво е минало, е друг - миналото не е нещо определено и ясно само по себе си, то трябва да бъде поставено в отношение към сегашното. Миналото е едно реално отсъствие, но само по отношение на реалното присъствие на нечие сегашно; миналото е липса, а сегашното еналичие, но и двете съществуват само в отношение едно към друго. Миналото е отсъствието на определени принципи на живот, на принципите, конституиращи съществуването на една общност. Не можем да разберем, че тези принципи вече не съществуват освен ако не са налице други принципи, ако не е налице някакво ново присъствие, ако не е налице промяна. Това положение е валидно за историята на културата, където конституиращите принципи са винаги ценностни положения, където мислите и поведението са винаги ценностни реакции, където винаги става дума за ценностни отношения.

The paper examines the dramatic-prose work in question at two levels – once, in the context of the Old Testament version of the plot in The Book of Judges; and next on the background of the Bulgarian political history of the 1920s. At the latter level the paper suggests a few basic ideas, connected, in the first place, to the conservative position manifested by the author living in a highly revolutionary age and, secondly, to the discovery of the emancipating sociologem of the daughter who symbolically gives birth to her father. In regard to the first aspect the paper considers the possible role positions of the individual living in troubled times, and draws the attention to Emanuil Popdimitrov’s choice to describe an adaptive and socially constructive (not a reforming revolutionary) type of person, as seen in the character of the regentjudge Jephthah. In regard to the second more important aspect the paper makes a comparative analysis of the original (biblical) and the secondary (literary) versions of the plot about the daughter who rescued her father by physical exploit from disgrace and social death. In conclusion the paper emphasizes the fact that the literary text raises problems in the family identity of the person in society to a degree in which it may turn out that the woman can rehabilitate the man’s honour, and the children can produce their parents’ dignity.