разпространение

Христо Ботев написва стихотворението „На прощаване“ - едно от най-популяр ните си произведения, с високи идейно-художествени достойнства - през лятото на 1868 г., вероятно наскоро след преминаването на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България. Това е времето, когато революционната българска емиграция очаква да бъде освободен от затвора задържаният дядо Желю войвода, за да мине Дунава в помощ на своите братя. С дядо Желю се готви да тръгне и младият, двадесет годишен Христо Ботев. Свидетелят на раждането на стихотворението Киро Тулешков ни дава сведения както за времето, така и за мястото на написването му - кафене „Стара планина" в град Браила. Според Тулешков „На прощаване" било написано на един дъх, при абсолютно вглъбяване и вживяване в образа на бунтовника, затова и Ботев не забелязал прия теля си, когато приближил до масата му, нито пък го чул, когато се опитал да го заговори. Ботев публикува стихотворението едва през 1871 г. („Дума на българските еми гранти“, бр. 2 от 25 юни), но както обикновено се случва с произведения с висока художествена стойност, стихотворението не чакало волята на своя създател - то литнало като златна птица от ръцете му, за да мине Дунава и да върши своето революционно дело. Според досегашните проучвания за пръв път „На прощаване“ е записано в Горна Оряховица през 1869 г., а за втори път - в Плевен през 1870 г., където Васил Левски е пял стихотворението като песен. К. Бозвелиев си спомня, че за първи път чул Ботевата творба в Казанлък през есента на 1875 г., пята от моми и ергени, и това му дава основание да приеме, че тя доста по-рано се е носила от ухо на ухо..." Д. Минев съобщава за втори сборник, подобен на Плевенския, писан през 1877 г.

Под това заглавие издателство „Петер Ланг" публикува резултатите от работата на международен научен симпозиум, организиран от проф. Янош Гия със съдействието на Дойче Форшунгстемайншафт през октомври 1983 г. в Райнхаузен край Гьотинген. Автори на статиите са слависти, унгаристи и германисти от различни страни, в това число от България. Техните научни търсения са обединени от несъмнено важна тема - европейското Просвещение и историята на неговото въздействие. Учените се стремяг да обогатят познанието за формите на духовно общуване между народите от Средна и Югоизточна Европа, да обхванат многообразната и универсална рецеп ция на Просвещението и неговото значение за националните култури. Върху обхватен материал от историята на няколко култури са засегнати аспекти на националното езиково и литературно развитие, контакти и въздействия в областта на литературната теория, методологически въпроси на междунационалните културни отношения. Конкретните приноси пред ставляват интерес и за нашата наука, доколкото в сборника са разработени принципни въпроси на духовния обмен в една от значимите епохи на европейското развитие. Голяма част от статиите са посветени на рецепцията на Немското просвещение като специ фичен и същевременно универсален модел на идеи, които съседните славянски и неславянски културни общности усвояват и пречупват по своему. Така например Лайош Черти проследява дейността на едни от първите реформатори на унгарската литература (Бешенеи, Вершеги, Сабо), както и тази на Ференц Казинци като водач на унгарското дви жение за обновяване на езика и стила. В нея ученият открива продуктивните следи на някои немски литературни и езикови образци, възприети и преработени творчески съобразно националната специфика. Принос към проблематиката пред ставлява също опитът на Хорст Турк да открои най-съществените теми в наследството на Йохан Готфрид Хердер, които са позволили то да се превърне в мощен посредник на просветителски идеи. Като източници на въздействие се сочат три тематични комплекса, свързани с Хердеровото виждане за историята, за човека и за литературата и езика. Авторът изяснява по какъв начин Хердеровото мислене става пулсатор на просветителската идеология не само чрез онова, с което се явява нейно продължение, но и чрез онова, което го отличава и отдалечава от нея. Косвено потвърждение на този извод е статията на Иван Цвъркал, който прави интересен съпоставителен анализ на Хердеровото въздействие върху словашката и върху унгарската литература. Той обръща внимание на факта, че рецепцията на немския мислител от славяните е проучена сравнително пълно, докато по-малко се знае за важната роля, която неговите трудове са играли за унгарската нация, и по-специално за разгръщането на нейното самосъзнание, литература и философия. Независимо от противоречивата оценка на Хердер за унгарците те са съумели да извлекат за себе си редица аспекти на неговата теория: еволюционизма и историзма, схващанията му за нацията и дър жавата, разбирането му за фолклора. Проследя вайки обобщено етапите и конкретните форми на рецепцията в двете литератури, авторът открива редица аналогични моменти в характера и насоките на въздействие независимо от различните мотивации на възприятието. Ева Ружицки се спира на разпространението на Хердер и Виланд в Унга рия. Тя разглежда постиженията на изгъкнатия унгарски просвещенец Ференц Казинци, открил в творчеството на двамата опора и източник на импулси в борбата му за обновяване и усъвършенствуване на националния литературно-книжовен език.