реализация

Новелата, написана за двайсетина дни, на един дъх, както се казва, според автора си е преддверие към другата - 4004 година“. Непретенциозна, неособено затруднила създателя си, който е обзет от любопитство към бъдещите, изкуст вени" същества, но може да стигне до техния свят само след като разкаже нев зрачната биография на някой си Георги Георгиев - наш съвременник, - тази новела е блестящ пример за силата на изстрадания материал, на ясната идейна позиция. Тя е сериозното дело на Геров в прозата. Беше посрещната с одобрение от критиката, отреди и се място в общия подем на прозата от 60-те години, но остана в миналото, за да се връща поня кога неочаквано, по загадъчните пътеки на фантастичната литература. Невероятно. „Неспокойно съзнание“ и фантастика. Като че забравяме за какво в същност става дума. Подвежда ни може би самият автор. За създаването на „Фантастични новели", една от които е „Неспокойно съзнание", той изрича следното: „Някой сп Кирилов беше писал, мисля в „Наука и техника за младежта", една философска статия за изкуствените същества, компютрите. Казваше се, че ще се създадат изкуствени живи същества и това ще бъде такъв скок в историята на човечест вото, какъвто е скокът от маймуната до човека. Статията ми направи много силно впечатление, аз се вдъхнових от тая идея за безсмъртието и написах новелите." На забележката, че въпросът за дълговечността на човека, изглежда, трайно го интересува, писателят отговаря: „Навсякъде се занимавам с този проблем. Той е чисто философски. Главно го разработвам във втората новела - 4004 година“. И за да напиша нея - добавя той, - на един дъх написах първата." За тази „първата“ („Неспокойно съзнание") Геров уточнява: „Тя напълно автобиографична. Всичко е преживяно, няма нищо измислено. Всичко евзето от живота, всичко. Само тези случаи с раждането, смъртта на дъщерята, са измислени. Само те. Всичко друго е от живота. И ми беше лесно да я напиша. Но главната ми цел беше втората новела, която именно е за създаването на изкуствени същества." Елементарна критическа грешка е да се идентифицират ав торските намерения с постигнатото. В думите на писателя, току-що цитирани, достоверни за творческата история на „Фантастични новели", се съдържат ня колко „поощрения" за критиците: първо - да признаят приоритет на 4004 година"; второ - да надценят документално-биографичното начало в „Неспокойно съзнание"; трето - да причислят тази новела към фантастичния жанр; четвърто - да се разколебаят в определяне идейния патос на творбата. Всички тези „поощрения", неволно отклоняващи от правилното разбиране на произведението, в една или друга степен намират отражение в критическите работи, а това е достатьчен повод да им се отговори.

В края на XIX и началото на ХХ в. обществено-политическата обстановка в България създава условия за възприемане на символизма от много наши пое ти. Въпреки че на Запад това направление е вече в своя залез, у нас през това време то завоюва голямо влияние. Поетите от тази епоха го възприемат по различен начин и в различна степен следват неговите канони в зависимост от своята индивидуалност, психическа нагласа, светоотношение, духовен заряд. Характерни образи в творчеството им стават смъртта, нощта, зимата, градините, гроздът, а водещи мотиви - бездомността, самотността, отчаянието, обезвереността и др. Обект на нашето изследване са две творби на поети, претърпели влиянието на символизма - П. К. Яворов и Димчо Дебелянов. Яворов е известен като духовен баща на това направление у нас - той поставя началото с програмното стихотворение „Песен на песента ми". През втория период от творчест вото си (в стихосбирката „Безсъници") Яворов е изцяло повлиян от символизма. Много от мотивите и образите на това направление възприема и Дебелянов, като ги пречупва през лирическата си натура. Не трябва обаче да се забравя, че нито единият, нито другият са го възприемали външно, като модна тенденция на епо хата. Символизмът с някои от характерните си постановки и настроения е съот ветствувал твърде много на техния вътрешен свят и на общата основа, която е имала тяхната реакция към действителността. А тази основа е: всеобщо разочарование от краха на революционните идеали след Освобождението и породе ното от това разочарование самовглъбяване на поетите, придвижването на съз нанието им от социалното, общественото към личното, субективното начало, към микросвета на отделната личност. Както Яворов, така и Дебелянов в много свои писма споделят дълбоката си покруса и отблъскване от следосвобожден ската действителност. Със засилването на разочарованието все повече се е за силвал и духовният им максимализъм и непримиримост. В едно свое писмо до приятеля си Пейо Гарвалов Яворов пише: „Тук всичко е заспало и - нито дежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек разбуди!... Всичко, що е около ми, е тъй малодушно, тъй подло, тъй дребнаво, че човек неволно намразва жи вота си, неволно ръката се подига към челото и настойчиво някак си иска да пре къса нишката на този безцелен, омерзителен живот. ".