редакцията

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

През 1974 г. върху страниците на сп. „Литературна мисъл“ се осъществи дискусия по проблемите на съвременното българско литературознание, възникнала при разглеждането на сборника „Диви разкази" от Николай Хайтов. В кн. 2, 3 и 6 на нашето списание бяха поместени статии от Никола Георгиев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Ванда Смоховска-Петрова, Искра Панова, Цанко Младенов, Владимир Несторов, Атанас Натев и Огнян Сапарев. Даде се място на всички постъпили в редакцията материали и по този начин се осигури трибуна на литературоведите, които желаеха да споделят свои мисли за пътищата и перспективите на лите ратурната наука. Част от застъпените становища са полярни и непримирими. Привържениците на точните методи отхвърлят всеки друг подход като ненаучен и смятат себе си за единствени представители на научната критика. Авторите с школовка и нагласа, която ги сродява повече с изкуството, са срещу всеки опит да се пренебрегне ролята на вкуса, на индивидуалните предпочитания и фактори, на стиловото изящество в критиката, съчетано със зачитане на социалната и историческа детерминираност на изкуството. Струва ни се, че крайностите в двете гледища са неприемливи с тоталното си пренебрежение едно към друго. Би трябвало да се търси синтез между точност на анализа и артистичност на стила, без това да води до терминологичен хаос. Самото понятие „анализ" е далеч по-широкообхватно, отколкото го схващат някои млади критици. То включва не само различните нива на текста, но и цял комплекс от фактори. Аналитичността съвсем не е монопол на структуралния подход. Ако многостранният синтез е трудно достъпен за една творческа личност, богатството на стилове в нашата съвременна критика го осъществява с общи усилия. Докато съзнава своите качества и преимущества при анализа до определено равнище, структурно-системният подход е полезен и приемлив. Но в практиката на някои западни тео ретици се прояви амбицията за издигането на този метод едва ли не до обема на мироглед, на всепоглъщаща система. Подобна самомнителност е безпочвена и в началото на 70-те години това стана ясно дори във Франция, където структурализмът като течение бе завоювал значителни позиции. Отливът от интереса към него вече е забележим и, струва ни се, че не бива със закъснение да се приема една отшумяла мода. Но у нас в същност няма категорични застъп ници на структурализма като културно-философско направление. В известни граници не трябва да се изоставят откритията на структурно-системния подход като частен литературоведски метод. Постиженията на редица автори от 20-те години насам в чужбина и у нас доказват ефективността и теоретическата плодотворност на този подход. Дележът на „научна критика“ и „импресионистична критика" се прави с явното намере ние всеки друг подход извън структуралния да бъде обявен за „ненаучен". У нас също има подобни опити, при които се използуват варианти, синоними - аналитична“, „артистична", есеистична" и т.н. критика. Не липсват и амбиции да се отрекат възможностите на различните методи, свързани помежду си: психобиографичен, социално-историчен, анализът да се ограничи в текста. Пренебрегва се и народоведският подход в литературознанието.

В началото на 1980 г. студентите от специалността руски език и литература на педагогическите вузове в СССР получиха прекрасен учебник - „История русской литературы X-XVII веков" под редакцията на акад. Д. С. Лихачов, който е и един от авторите на учебника. Това сериозно, дълбоко научно и заедно с това напълно достъпно за студентското съзнание учебно пособие безусловно ще намери най-топъл прием и сред преподавателите по руска литература в университетите и педагогическите вузове в България. При това именно сред преподавате лите по руска класическа и руска съветска 160 Литература, а не само по староруска литератфра, защото на авторите на горепосочения учебник, опиращи се на двете основни положения на В. И. Ленин в учението му за културното наследство, се еудало убедително и Всестранно да покажат значението на староруската литература. А значението на староруската литература, както се отбелязва в предговора към учебника, се състои преди всичко в това, че тя ни помага да разберем достиженията на великата руска литература от XIX и ХХ в. В староруската литература се намират изворите на високата гражданстве ност и идейност на руската литература от новото време. Старата руска литература предава на руската литература от новото и найновото време своята висока идейност, огромния си художествен опит, гъвкавостта и богатството на литературния език, на образната система" (с. 4). Обхващайки огромен (и по продължителност във времето, и в количествено-жанрово отношение) материал - първата глава започва с разглеждане на въпроса за възникването на староруската литература, последната завършва с изследване на стила барок в руската литература от XVII в. - авторите са съумели да избягнат наглед непреодолимите за дадения род пособие мозаичност и претрупаност. Като разглеждат сложния процес на формирането на старата руска литература, те нито за минута не забравят за главното - за нейното своеобразие. Литературата е необходима със ставна част от историята на страната. Руската Литература още от времето на своето за раждане се формира като литература, съ ществуваща не за себе си, а за обществото. Учебникът „История русской литературы ХXVII веков" убедително прокарва и доказва мисълта, че „своеобразието на старата руска Литература не е само в характера на отделните и произведения, но и в особения път на нейното развитие - път, свързан най-тясно с руската история, отговарящ на потребностите на руската действителност. Старата руска литература винаги е била пропита от широките обществени проблеми на своето време" (с. 459). Както отбелязват авторите на учебника, староруският писател още през ХI в. възприема своя труд като труд в служба на родната страна. Староруската литература винаги се еотличавала с особена сериозност, опитвала се е да отговаря на главните въ проси на живота, зовяла е към преобразования в него, имала е различни, но винаги високи идеали. Всички руски писатели високо оценяват писателската служба. „Всеки от тях - както пише в предговора акад. Д. С. Лихачов - е в някаква степен пророк-изобли чител, а някои са просветители, разпространители на знания, тълкуватели на действи телността, участници в гражданския живот на страната" (с. 7).

Цели две десетилетия неуморимото перо на публициста Константин Величков отбелязва и коментира политически и културни събития. Най-продължително време той работи в редакцията на в. „Народний глас“, издаван в Пловдив от Д. В. Манчов през периода юли 1879 - август 1885 г. Обстоятелството, че вестникът е свързан с имената на Константин Величков, Стоян Михайловски, Иван Вазов, Захари Стоянов, прави „Народний глас" едно от най-интересните явления в периодичния печат у нас през 80-те години на миналия век. За съжаление публицистичното наследство на Константин Величков по страниците на вестника е недостатъчно проучено. Сериозен опит да се издирят статиите, писани от Величков, прави А. Тонов. Той посочва за Величкови около 74 статии и рецензии в „Народний глас“, „Наука“ и „Зора". Проучванията върху публицистиката на Константин Величков в „Народний глас" могат да бъдат обогатени с неизползувани досега данни от периодичния печат (1879-1885), архивни документи и стилово-езиков анализ на отпечатаните във вестника материали. Като сътрудник на вестник „Стара планина" през 1876-1877 г. Константин Величков разбира силата и значението на периодичния печат като форум на общественото мнение, като катализатор на общественото развитие. Нещо повече - Величков осъзнава и собствените си творчески възможности на публицист. Затова след Освобождението, търсейки своето място в политическия живот на Източна Румелия, за разлика от една немалка част от тогавашната интелигенция, устремила се към столицата за чиновнически места, той не иска да заеме служба в устрояващия се Държавен апарат, а мечтае да основе вестник, в който да защищава своите принципи и убеждения. „Вестникът е една трибуна, от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже своите убеждения, своите взглядове върху разните икономически и политически въпроси" - заявява той в Областното събрание