Реформация

Тази студия се занимава с идеята за ху дожественото произведение от времето на Ранната реформация- в няколко съчинения на Мартин Лутер, написани едно след друго в годините 1519-152!1. За художественото произведение в тези съчинения изобщо не става дума; в тях не се употребява, което е съвсем естествено, дори думата изкуство, с която по навик свързваме художественото произведение. Свикнали сме -и с основание -да мислим художественото произведение като произведение на изкуството, а двата израза -като синоними. Тъй като за М. Лутер тези проблеми не са непосредствена очевидност, то не беше възможно да обясня направо кое е художественото произведение, ако преди това от хода на изложението не станеше ясно какво е за Мартин Лутер произведението изобщо и кое може да се нарече смислова произведеност. Изглеждаше неизбежно да започна от това, което е очевидно -от възгледите, които Лутер изказва открито, и тълкувайки тях, да вървя към скритото, към пряко неназованото с наше понятие -- към художественото произведение. Бях воден и от чувството на уважение, което дължим на всеки значителен текст; прониквайки в него, аз се стремях да го тълкувам в неговата собствена посока, доколкото това е възможно, за да изглежда убедително и за самия мен едно размишление, чиито източници не можеха веднага да удостоверят неговата последователност. С други думи- за да направя видим проблема за художественото произведение, за да направя видимо неговото присъствие в мисленето на М. Лутер, аз трябваше да се съсредоточа първоначално върху неоспори~1ото присъствие на други проблеми- на вярата, делото, свободата, Евангелието ... , за да достигна до пробле·· ми, за които не може със сигурност да се твърди, че са били осъзнавани от Лутер. Но такава е една от целите на историческото изследване - служейки си с език, различен от езика на изследвания материал, да открие неща и отношения, несъзнавани и действителни за хората от миналото и определящи поведението им, и които отношения не би открил историкът и не би знаел нищо за тях, да не се занимаваме тъкмо с този исторически материал.

Диалогът като самостоятелен жанр има свое неоспоримо място в литературната история на българското възраждане. Повечето автори, които разглеждат в хронологична последователност книжовното развитие през този период, му отделят обаче сравнително малко внимание. За тях той е странично явление, което само допълва общата картина на възрожденската литература. Позадълбочено с него се занимават учени, които изследват творчеството на отделни писатели- на Неофит Бозвели напр., заради класическия тип диалог, който той пръв създава, или на Добри Войников, с оглед мястото на диалога в драматическото и театралното дело на този писател: Още с ,първите опити да се очертае историческото развитие на българския театър възниква проблемът за взаимовръзката между диалога и драмата, респ. за началото на българската драма през Възраждането. Една част от изследователите, главно историците на театъра, смятат, че диалогът е първото стъпало към възникването на българска драма. За тях той е скицата, етюдът към създаването на истинско драматическо произведение. Началото на драмата би трябвало, следователно, да се търси в този особен вид разговор, който - пренесен върху училищния подиум или импровИзирана читалищна сцена- се превръща в преходна форма между декламация и представление, В социален аспект диалогът се разглежда като един вид предучилище за театър: първо запознаване на една още неподготвена, незряла публика с формите на театралното изкуство, първо упражнение в драмотворчество за бъдещия писател-драматик. Други делят диалозите на литера'I)'рНИ и теаТрални, книжовни и сценични, школски, ученикарски ит. н. -названията се менят, ио смисълът е почти еднакъв. Според тях първият вид диалози имат характер на самостоятелен жанр, а вторият вид, макар да принадлежат към същата категория, представят българската драма в зародиш, от който скоро ще се развие пълноценната художествена творба. Но има и учени, които безспорно отделят диалога от останалите литера'I)'рни жанрове и му посвещават по-обширно изследване. Въз основа на направените досега проучвания не е трудно вече да се изяснят връзките диалог-драма и диалог-театър. Драмата и диалоГът възникват и се развиват успоредно и независимо един от друг в литера'I)'рата на Българското възраждане. Разговорната форма не е непременно доказателство за естетическо родство между тях. Жанровата им характеристика се определя от аналитично-дискусионното начало при двата диалоrа, от действието в конфликтна СИ'I)'ация - при драмата.