реконструкция

Лирическите жанрове преобладават в българската литература до края на 60-те години на миналия век и запазват като доминираща тема и като патос идеята за националноосвободителната борба. „Химническите“, призивни стихотворения на Д. Чинтулов изцяло определят тази тенденция. e Христо Ботев обаче актуализира едно ново направление в литературата, което иманентно със своята качествена характеристика на културно-историческата ситуация и ще се превърне наред с цялостната преориентация на българската литература задълго в пораждащ културен модел, чието определение, изразявайки се малко аксиоматично, може да бъде формулирано като „търсене на изгубения епос". Само крупните историко-политически събития, започнали с Руско-турската освободителна война, неутрализират значението - до голяма степен в „перспективен" план - на този модел, но той вече е „апробирал" функционалността си „ретроспективно" в такива предпоставителни фактори като дейността на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа. Ботев естетизира тези фактори и ги въплъщава наред с много други предходни като културен, естетически и идеологически модел в творчеството си. Същите фактори се реализират по това време в дей ността на Каравелов, Ангел Кънчев, Левски и най-вече - на самия него, авторинтерпретатор на културно-историческата ситуация, чийто основен критерий е „съвпадението на словото с действието". Така се явява и необходимостта от назрялата и до голяма степен осъществена от самия Ботев смяна на литературната (и културната въобще) „ситуация", която той и в творчеството си, и в поведението си утвърждава като е пи ческа. Раковски вече е изградил в „Горски пътник" посредством лирико-описателни и медитативни мотиви потенциален епически модел. Но на Ботев е предстояла важ ната задача да го развие, актуализира и утвърди като литературен епос и като цяцялостен културно-исторически факт - като предмет на усвояване и перманентни наблюдения през всички следващи периоди... Едновременно с това Ботев осъществява сложния синтез на два културни модела, които изграждат ли тературния и културния процес през Възраждането. Известно е, че за разлика от европейската културна епоха, основана на синтеза на античната култура със средновековната култура, Българското възраждане е ориентирано преди всичко към средновековната българска култура и своеобраз ната и историческа" интерпретация. Но нейното въвеждане в статуса на нов кул15 e канонизация" (както турен факт се осъществява по принципа на „православната при Паисий и Неофит Бозвели) или по принципа на епическата „митологизация"на герои като Марко Кралевити, Секула, Дете Еливерче, Дебел Новак, Янкула Будимец, Момчил и други герои от средновековния фолклорен епос -в това чис ло и българските царе. Така и в „История славяноболгарская“ е налице до голяма степен стремеж по-скоро към епическа „митологизация", отколкото към историчес систематизация на българското средновековие. Паисий обаче е използувал ед на вече утвърдена културна система в националното съзнание - фолклорно-православната. Така той изгражда фолклорно-православния модел на Възраждането, който е доминиращият (дори единственият) до 1824 г., до появата на „Буквар с различни поучения" като утвърждаване на възрожденския енциклопедизъм в просвещението, а също и на останалите натурфилософски и енциклопедични тру дове на Петър Берон като културен факт от друг тип, реализиращ класическия ка научен модел на Възраждането.

Based on unpublished archive materials, the study deals with the topic of the so-called "Karjiev case", which, without leaving any important traces in the humanitarian ideas in Bulgaria, is one of the indicators of the forthcoming "humanitarian fever" and without which its ethnology could hardly be explained. The extrapolation of the not quite definitive "Beron's complex" to the metaliterary practice in Bulgaria from the beginning of the 20th century up to the late 1940s aims at the metaphorical strengthening of our idea about the fateful, but not quite logical, difference between the literary language and the language of its conception. It prompts at the idea that the inventive "uniformity" between them, based on native accumulation, could only be seen in the 1960s and the role of people like Krum Karjiev is particularly important from a historical point of view.