Реквием

Съдбата никога не е била особено благосклонна към нашия народ! Колко много и страшни изпитания, колко неимоверно тежки страдания, колко фатални превратности е преживял в своето тринадесетвековно съществуване! И ако въпреки всичко е оцелял, за да бъде днес сред онези, които са начело на световната цивилизация и култура, то се дължи на неизменния му стоицизъм и необозрима духовна енергия, на непреодолимата му воля да бъде вестител на по-възвишени принципи, съзидател на социални, естетически и нравствени ценности, радетел на народностни и общочовешки идеали. Тази негова културно-историческа мисия е толкова по-значима и поради обстоятелството, че все същата трагичнодраматична съдба са имали и онези първенци на духа, апостоли на словото и делото, които през отделните исторически епохи са въплъщавали и са изявявали народностните борчески и творчески сили, чертаели са пътища за национално утвърждаване и културно възмогване, осъзнавали са и са осъществявали повелите на времето. Много и много от тези херои на мисълта са погивали било от чужди, било от свои, преди още да могат да разгърнат големите си интелектуални възможности, преди да дадат всичко, на което са били способни като обществени и духовни строители. Сред малцината, които смятахме, че са пощадени от подобна жестока орис, бе един от пионерите на националната ни литературна наука, връстникът на освобождението ни от турско робство акад. М. Арнаудов. Но и той, ветеранът на българознанието, ни напусна точно в дните, когато обглеждахме изминатия път през тези сто години, когато отново се връщахме с благоговение към онези събития и дела, които изведоха народа ни от забвение и направиха възможно националното ни освобождение. А колко много бе извършил недоживелият до своя стогодишен юбилей учен за проучването и осветляването на онези фактори и предпоставки, довели до събарянето на многовековното османско робство! Именно на великите апостоли на борбата за национално политическо и духовно освобождение големият учен-родолюбец бе посветил толкова много трудове. Наистина, колко много говори самият факт, че в годината, когато чествуваме стогодишнината от националното ни освобождение, трябваше да отпразнуваме и стогодишния юбилей на един от най-ревностните изследвачи на неизмеримо величавата епоха! възрожденска Смъртта е нелепа и тогава, когато идва на преклонна възраст. Толкова повече, когато идва в дни на повишени народностни вълнения, когато със законна гордост обосноваваме политическата и духовната зрелост на нацията ни за самостойно съществуване.

Естетиката носи вроден недъг. В нея се разисква за изкуството изобщо, правят се изводи за художествените процеси в цялост, а изключенията се премълчават, въпреки че те не са малобройни, нито пък маловажни. Когато теоретикът реши да напусне олимпийските си върхове, за да подкрепи обобщенията си с конкретни анализи из областта на музиката, театъра, литературата (поезия или белетристи- ка), живописта или скулптурата, той, стига да е добър познавач на съответния вид изкуство, неусетно започва да размишлява като музиколог, театровед, литературо вед или изкуствовед. Кой днес би се наел със сизифовската работа да прокарва твърда и надеждна разграничителна линия между естетиката, от една страна, и изкуствознанието, културологията, социологията на изкуството, от друга? Ако се обърнем към нашите днешни естетици, ще установим, че повечето от тях работят предимно като изкуствоведи (в широк смисъл на думата), културолози, социолози и дори психолози. Поучителен е опитът на Ева Боровецка да ги представи в един интере сен, обобщаващ план. Не говори ли тя по-скоро за размиването на естетиката сродните и науки, за преливането и в тях, за това, че нейният предмет и проблематика и се изплъзват! B Защо стана така? Дали не се изморихме от умозрителните построения на философската естетика? Оня, който се домогва до научноаргументирани постановки, сигурно ще отхвърли умозрителността като обременена от спекулативни моменти.