Рилски

Всичко по-съществено за дейността на двамата български книжовници от втората половина на XVIII в. — поп Тодор Врачански и Теофан Рилски - изнесох в своята книга „Съвре менници на Паисий" (ч. II, С., 1969). Там посочих познатите ми техни ръкописи (отделно за поп Тодор и за Теофан Рилски), говоря за общи черти в заниманията им, за връзки между тях, за лично познанство и влияние. Това схващане не споделя др. Васил Харизанов, както се вижда от статията му „Тодор Врачански - Теофан Рилски“, отпечатана във в. „Отечествен зов" (Враца, 1972, бр. 81, с. 11). Изхождайки от факти, дадени в моята книга, авторът заключава: „Следователно от казаното дотук евидно, че поп Тодор Врачански и Теофан Рилски са едно и също лице.“ Основание за това му дава една приписка в ръкопис от 1772 г. (намиращ се в Окръжния музей - Враца, № 51/1969) : „Поп Теодор от град Враца. Потом Теофан, монастир Рилски, в лето 1772." Харизанов коментира: „Тази приписка и написаният текст след това ни позволяват да смятаме, че поп Тодор Врачански около 1772 г. е станал Теофан Рилски, т. е. от свещеническия сан е преминал в монашеския.“ И по-нататък: „Това наше твърдение се доказва с приписката... в дамаскин - сборник от слова от 1789 г.: „Исписах сию книгу у град Враца 1789 поп Тодор ермонах непотребни." Трето негово съображение, но не и исторически факт, е мисълта, че до 1772 г. поп Тодор пише под това си име, а след 1772 г. пише под име Теофан. По думите на Харизанов „не може да се приеме твърдението, че Теофан Рилски е ученик на поп Тодор Врачански. Не може две лица да имат такъв еднакъв почерк, който дори по калиграфски път потвърждава единство." Такива съображения изнася авторът в подкрепа на тезата си. Аз не я споделям не затова, защото е в разрез с мое изказано схващане, а защото не е убедителна, защото е теза изкуствена, предварително поставена и после са дирени факти, които биха я подкрепили. Ако др. Харизанов беше изнесъл поне един нов факт, пряко свързан с поп Тодор и Теофан, въз основа на който би могло да се говори, че в случая става дума за един и същ книжовник, аз безусловно ще коригирам схващането си. Но такова нещо в статията му няма. По силата на това аз оставам на своето предишно разбиране. И понеже в книгата може би не е развита достатъчно убедително моята мисъл, което именно е дало основание на др. Харизанов да изкаже друго мнение, считам за необходимо тук да дам някои допълнителни съображения, изградени предимно въз основа на познатите факти, като изнеса и някои нови факти. Това правя преди всичко с оглед за изясняване на един важен въпрос из книжовното развитие на нашия народ през XVIII и главно с оглед на подетата инициатива за написване история на град Враца. Отговорът ми ще бъде конспективно даден в следните точки:

Историята на службите в чест на Иван Рилски все още не е разкрита в науката. Основно разглеждане и по-голямо изследване по него няма у нас; изказваните мисли са от по-общ характер, и то главно по повод обнародването на един или друг препис на служба за светеца. Според Йордан Иванов славата на Иван Рилски „почнала още в Рил ския манастир, обаче истинското си светителско достойнство получил, след като останките му били пренесени от цар Петър в Средец. Оттогава той почнал да се тачи като Срѣдечьскый свѣтилникъ, похвала срѣдечьска, прозабление срѣдечьское, за да мине след това славата му в цяло Българско, гдето вече ее възпява като съгражданинъ B блъгаромъ и се величае наред със св. Кирил и Методий: „съ нима же пѣть бади ць I поустына Рильска". По-важни в случая са следните мисли на нашия учен: „Началната св. Иванова служба, съчинена още в Рила, с време е била проширя вана и преработвана. Ето защо сегашните нейни преписи не се покриват напълно, а на места съвсем се различават. Преправките са ставали едни Средец, други в самия Рилски манастир, трети в Търново, след като тялото на св. Иван било пренесено в 1195 г. в новата българска столица. Трябва при това се забележи, че поради двата празника на светеца - един на 18 август (успение на Иван Рилски) и друг на 19 октомври (пренасяне на мощите му), имало еидве служ би, в които покрай еднаквите стихири намираме и други съвсем различни. При преработката на службата са били внасяни не само нови стихири, но и старите с а бивали стилизувани отчасти другояче.“2 да Това са основни направления, които нашата наука следва да разработва във връзка с историята на службите в чест на Иван Рилски. Особено неизяснен е въпросът за найранната служба за светеца, или по израза на Йорд. Иванов „главното ядро" на служ бата, съчинена в Рила още през X в. и намерила отражение в по-късните служби. Както казах, усилията на нашата наука досега (съвсем основателно) бяха и все още са насочени преди всичко към издирване и обнародване на разни редакции на службата И И на техни преписи. Йорд. Иванов издаде две служби по Драгановия миней от XIII в. по Скопския миней от 1451 г. 3 Канонът, поместен в службата от 1451 г., е писан от гръцкия писател от ХII в. Георги Скилица. Нямам под ръка пълен текст на службата от ръкописа, дето е поместен канонът от Георги Скилица, за да проверя дали и останалата част се покрива с текста от Скопския миней. Важно е това, че канонът е дело на един гръцки книжовник, дал израз на чувствата (разбира се, не само негови) към български светец. През 1957 г. обнародвах т. нар. от мене Търновска редакция на служ бата по ръкопис от XIV в.5 Най-нова публикация на неизвестна служба за Иван Рилски даде Климентина Иванова през 1973 г.

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Археографските издирвания на произведения, посветени на живота и делото на личности от българската история и култура, в ръкописи от съветските книгохранилища хвърлят нова светлина върху редица съществени проблеми в областта на българо-руските книжовни взаимоотношения през средновековието. На първо място ще отбележим развитието на агиографските цикли за българските светци, сред които и на основателя на Рилския манастир. Наблюденията в тази насока очертават наличието на определена литературна традиция, която староруските книжовници и преписвачи спазват в течение на няколко десетилетия. Оказва се, че на руска почва възникват или се адаптират въз основа на по-ранни текстове нови проложни жития за Иван Рилски. DENTE) Агиографската творба, която ще бъде представена в настоящото съобщение, се отнася към кратки те проложни жития на Иван Рилски. Новооткритото съчинение влиза в състава на руски ръкописен сбор ник, датиран от съветските палеографи към XVII в. — Пролог за септември -март. Ръкописът се съхранява в Централния държавен архив на древните актове (ЦГАДА) в Москва под № 74 от фонд 201 - сбирката на граф М. А. Оболенски. В палеографско и езиково отношение този пролог не е проучван специално. Отбелязан е само в машинописния опис на сбирката, в който са посочени няколко кратки данни за паметника. С оглед на това се налагат някои по-подробни сведения за ръкописа от палеографска гледна точка. Пролог № 74 съдържа 11+811 листа, 19,5 х 30,5 см, текстово поле 14,5 х 24,5 см, 20 реда, 10. Липс ва началото. Голяма част от листовете са реставрирани. Хартията е плътна, светложълта. Водните знаци са следните: две кули (Bг., № 15 955 от 1576-85), две кули с инициала „М" (Br., № 1596 от 1581) и двуглав орел (Вт., № 300 от 1591-92). Подвързията е късна, от ново време, картон с кожа. Украса няма. Писмото е среден полуустав. Употребено е кафяво мастило. От влагата на отделни места някои от буквите са заличени. Писали са няколко книжовника. Двуеров правопис, употребява се само малката носовка. Често се среща буквата с. Широко с употребен паерчикът. Приписки няма. Ръкописът принадлежи към стария тип пролози, включващи освен кратките жития на светните и поучения, и слова от патерика. По отношение на съдържанието на агиографските съчинения трябва да се отбележи, че те представляват контаминация от светците и разширената редакция на пролога. В този тип пролог обикновено се включват кратките жития на българските светци Петка Търновска, Иларион Мъгленски и Иван Рилски. Паметникът започва с Поучение на Григорий Богослов (без начало). В пролога са застъпени паметите на голяма част от руските светци. От южнославянските светци освен българските е отбелязан Вячеслав Чешки (под 28. ІХ). Житията на българските светци са ценни за нашата литературна история. Всяко едно от тях е своеобразна редакция, преработка на известните досега текстове - факт, заслужаваш допълни телни проучвания на руската и славянската агиографска традиция.

През 1984 г. Синодалното издателево в София отпечата трудовете „Принос към биографията на отец Неофит Рилски" от стобийския епископ Арсений и „Отец йеромонах Неофит Рилски" от неврокопския митрополит Пимен. Първият от тези два труда е документален. В него са поместени 234 необнародвани писма от и главно до Неофит Рилски. След познатите капитални публикации от такова естество („Нови студии из областта на Българското възраждане" от Иван Шишманов (1926 г.) и „Принос към биографията на Неофит Рилски. Гръцки писма до него от Иван Снегаров (1956 г.) това е третият по величина епистоларен източник за живота, лич ността и разностранната дейност на бележития представител на българската филологическа мисъл, на книжовността и Българското просвещение от втората четвърт до 60-те години на миналия век. Значението на поместените в книгата писма е 131 многопосочно и не бе възможно те да бъдат цялостно усвоени с частичното им използуване в отдел ни изследвания. Първо, тези писма обогатяват представата за Неофитовите „ськореспонденти от различни краища на страната и извън нея - уче ници, духовници, просветни дейци, държавни служители, правителствени лица, учени и художници, роднини. Второ, свидетелствуват за интензивността на поддържаните помежду им връзки - малко на брой са единичните писма, редица съко респонденти разменят с Неофит повече писма и в продължение на няколко години, дори десетилетия, което само по себе си свидетелствува за съще ствуващото помежду им сътрудничество. Писмата на йеромонах Йосиф са 12, а на Захари Зограф - 20, заедно с анотираните от Ив. Шишманов 38 те са общо 58; писмата на И. Димитриевич са 33 и само в отделни точки повтарят предмета на обявените от Ив. Шишманов девет негови писма. Трето, документите в този том изместват с няколко го дини назад най-рано датираните Неофитови пис ма - сега те са от 1830 г., а не от 1835 г., както е смятал И. Шишманов, приемайки всички по-ранни автентични източници за изгубени" в пепелищата на опожарения през 1833 г. Рилски манастир. Четвърто, всички новопубликувани писма потвърж дават и обогатяват отдавна оформеното знание за големия пиетет на съвременниците към всеува жавания учител и съставител на първата профе сионално написана граматика на българския език, към изтъкнатия представител на българската национална и филологическа мисъл през посочения период. Най-важното е, че писмата засягат съществени моменти както от дейността на Неофит, така и от българското просветно движение тогава. Съдър жанието им спомага да се изясни например окончателно нерешеният от И. Шишманов въпрос за съображенията и основанията на търновския митрополит Иларион да изпрати в Румъния именно Неофит, възлагайки му усвояването на взаимноучебната метода и подготвянето на съответните помагала; при това се уточняват месецът на заминаването и датата на пристигането, предоставе ните на книжовника условия за работа, също превеждането на „Взаимноучителни таблици" и от печатването на труда, създалите се на такава основа обтегнати отношения между Христодул Костович (Сичан Николов) и Неофит Рилски. Писмата хвърлят нова светлина върху учителствуването на видния педагог в Самоков, Габрово и Копривщица, върху възможното или очакваното учителствуване в други градове, върху неговия престой на остров Халки и занимаващите го там проблеми. Те изобилствуват от допълнителни сведения за съставянето и печатането на речника, на „Христоматия славянского языка" и други Неофитови или не негови произведения, показателни за усвояването на книгата и нейната нарастваща роля в ця лостната система на новобългарската култура от епохата на Възраждането. Особено ценни от тази гледна точка са писмата на Йоан Димитриевич (типограф в Патриарше ската печатница в Цариград), на Захари Зограф, Калист Луков и някои още техни съвременници. Несъмнен научен интерес представлява Неофитовото писмо от 4. II. 1846 г. до Игнат Рилец в Па зарджик - главно с изразеното в него намерение 132 на автора да преведе „Илиада" на „наш старий язик". Също и благодарственото писмо на Виктор Григорович (Букурещ, 15. ХІ. 1845 г.), с което руският славист завършва", така да се каже, пло дотворното си пътешествие из българските земн и отдава дан на оказаното му гостоприемство в Рилския манастир. Или писмото на монах Паисий Рилец от 31. VII. 1860 г., предаващо всенародното опиянение от извоюваната църковна независимост: „Филибе се обърна на Пловдив. Българшината напредува. На елинизма удряме букаи" - така образно се е изразил намиращият се в Пловдив Монах.

По времето на наследника на цар Симеон, Петър (927-967), има две събития, които полагат началото на две противоположни тенденции в нашата средновековна история и култура - монашеството и богомилството. Това са тенденции, в своята изява по-скоро духовни, отколкото политически, но тъй като в живота на хората духовното рядко е откъснато от политическото, то те са не по-малко и политически по своите функции, отколкото са духовни по първоначалния си смисъл. И отшелничеството, и ереста не са открития на българския дух или на българския народностен характер, те са стари като религиите най-малкото поради това, че във всяка религия, от една страна, има повик за божествено съвършенство, а, от друга, отклонения от официалната догма. Така е и при християнството, където първите отшелници начело със свети Антоний виждат образец за своето поведение в бдението на Исус Христос в пустинята, а що се отнася до ересите, то те са придру жавали и придружават официалното християнство от създаването му досега. Може да се каже, с други думи, че това е явление, което би могло да се типологизира - с установяването на една религия, с установяването на християнството се пораждат и двата негови полюса - стремежът към съвършенство, който е в съгласие с официал ната догма, и стремежът към различие, несъгласие с официалната догма, който обаче не се мисли като нещо второстепенно по отношение на тая догма, а, обратното - иска да докаже, че истината е у него И с да това да замени, да измести догмата. Но тъй като всяко типологизиране еи абстрахиране, обобщаване въз основа на отделните случаи, нека да се приземим към един отделен случай, към появата на отшелничеството и на богомилството в България. Това ще ни даде не толкова възможност да разберем как типичното се проявява в отделното, колкото ще ни накара видим съотношението между отшелничеството и ереста в наши условия, отноше нието им към официалното християнство, което се изразява от държавната власт. Тоест, тема на тези размишления не е нито само Иван Рилски, нито само богомил ството, а и едното, и другото спрямо официалното християнство като израз на държавата, а и на народа. Бихме могли графично да си представим нашата задача като права, върху която има три точки, отстоящи на еднакво разстояние една от друга - средната е за официалното или държавното християнство, дясната - за Иван Рилски като основател на отшелничеството у нас, а лявата - за богомилството като ерес и неговия полулегендарен основател поп Богомил. За да бъде още поясна и прецизно формулирана нашата тема, то тя ще се отнася не толкова до религиозно-философските и поведенчески различия между трите точки на правата, колкото ще търси извода за социалната и политическата функция на двете крайни точки върху средната, за ролята, била тя положителна или отрицателна, на отелничеството и ереста върху нашата средновековна история и култура.