сатиричен

От трите най-големи епични творби на Й. Йовков „Жътварят", „Чифликът край границата“ и „Приключенията на Гороломов“, послед ната се оказа почти напълно извън интересите на литературната критика литературната история. Двете кратки статии на М. Арнаудов,2 сту дията на Г. Цанев в първата годишнина на „Изкуство и критика", опитът за идейна оценка на творбата, съдържащ се в книгата на Ив. Мешеков, както и интересната рецензия на П. Динеков - това е всъщ ност почти всичко, написано досега за този роман. Всред другите статии и историко-литературни трудове, освен отделни бележки, не намираме нито една работа, която да представлява опит за изясняване на идейнохудожествения смисъл на творбата. С какво да се обясни такова безразличие на критиците и литературните историци? Две причини оказват влияние: първо - романът е излизал на фрагменти в продължение на седем години, и второ - той е останал недовършена творба. Главите I-IV са публикувани в книжки II-V на сп. „Българска мисъл" от 1931 г., а главите V-X в книжки II-VII на същото списание от 1937 година. В останалите след смъртта на писателя ръкописи бе намерена почти нечетлива и недоразработена в стилистично отношение скица на единадесата глава, която бе разчетена с голям труд от др. Д. Йовкова и напечатана в споменатото вече списание „Изкуство и критика“.

Спецификата на сатирата се откроява особено ясно при сравняването с пародията, въз основа на факта, че и двете художествени форми имат отношение към един и същ феномен - комичното. Но сатирата и пародията са насочени към различни обекти на интерпретация. Сатирата (по терминологията на И. П. Смирнов ) е "първична" художествена система, тъй като светът на нейните смислови единици продължава фактическата действителност, установява връзка между реалиите и същностите, между непосредствено дадените за възприятие знаци и техните скрити значения. А пародията, като "вторична" художествена система, е всъщност ирония по повод наинтертекстови релации, изразявана посредством деструктивна трансформираща полемика с определен тип ценностно отношение. В светлината на интертекстовите релации именно, т. е. като пародийна трансформация, прозата на Св. Минков е видяна в интересната монография на В. Стефанов "Разказвачът на модерните времена" (1990)2. Тук изследователят развива тезата, че Св. Минков преосмисля и стилово пародира установили се вече литературни клишета, влезли и в битовия език от тво:ечеството на български писатели (Е. Пелин, А. Константинов, И. Вазов, И. Йовков, Хр. Смирненски, А. Далчев, Д. Дебелянов), от фолклора и от Библията, и също така тезата, че Св. Минков вижда предшестващия литературен ред като своеобразен цитатен фонд и обект за пародийни деформации. Като форма на интертекстова релация, вече в синхронен план, могат да бъдат разгледани посочените от автора разновидности на цитатност, включващи цитатен колаж от вестници и списания и пародирането на жанрове. Такъв е действително ключът за разкриването на многопластовата пародийна натовареност на текстовете на Св. Минков. В посоченото изследване обаче, както и в редица други (напр. на М. Цанева, на С. Султанов и др.) остава констатирана единствено сатиричната страна на разказите, без да е разкрит обектът на сатиризация и механизмът за пораждане на сатиричен ефект.