Сава

В сравнение с колосите на нашето Възраждане мястото на Сава Доброплодни (1820— 1894) в историята ни е твърде скромно, но и от неговата личност лъха неповторимото обая ние, присъщо на възрожденските будители. Биографията му в най-общи линии е дълъг низ от учителски години - наглед монотонни, а в същност напрегнати, разностранни и плодоносни за цял един народ. Пет години в Котел, пет - в Шумен, три - в Стремски Карловци... След това отново Шумен..., след Шумен - Сливен... Варна... Тулча... Силистра... Кюстенджа... А накрая - четири години служба като окръжен училищен инспектор в Раз град. И навсякъде народният учител оставя светла диря - „изпълнявал добросъвестно длъжността си; показвал е отличен и завиден успех; владал се е прилично във външния си живот ис нищо не е опятнил учителското звание ..."1. Такива са официалните характеристики („сви детелства") за неговата работа, такива са спомените на неговите съвременници - учители, колеги, приятели, мнозина от които през 1892 г. топло го поздравяват по случай петдесетгодишния му юбилей. Такава е и оценката на самия „министър на просвещението" Г. Живков,2 когато през 1887 г. Народното събрание с вишегласие“ решава да му отпусне годишна пенсия от 1800 тогавашни лева. С тази пенсия между впрочем Доброплодни почти мизерствува на старини - тя не можяше да ми разплати натрупаните дългове и да ме храни и облача тук в София. Аз обаче търпях и живеях, както можах с надежда всякоги за подобрение - от една страна си плащам дълговете и земам на кредит, а подир три месеца, като си земъ пенсията, плащам си до колкото могъ и пак начнавам кредита; но, слава Богу, като добър и редовен платец, хората ми дават кредит ... ..."3 С други думи, почести не липсват - той дори е награден със сребърен медал „за заслуга“ (1889), но фактически дългогодишният просветен деец е едва ли не бедняк. И това не е единичен случай в условията на Фердинандовия режим. Единственият по-обширен източник, от който черпим данни за живота и дейността на Сава Ил. Доброплодни, е неговата „Кратка автобиография“ заедно с приложените писма и документи. Макар и изключително фактологична и твърде лаконична, тя разкрива до известна степен както характера на своя автор, така и атмосферата на неговото съвремие, т. е. съдържа интересни моменти и в психологически, и в исторически аспект. Въпросното непубликувано писмо от 13 декември 1884 г. (до Йосиф Майзнер), което се пази в архива на семейство Александра и Йосиф Майзнер в Белградската народна библио тека, запълва някои празноти в биографията на подателя си и разширява представата ни 1 С. Доброплодни, Кратка автобиография, София, 1893, стр. 86.gn ove • Настоявайки първоначално предложената сума от 960 лева за годишна пенсия на До броплодни да се увеличи на 1800, министърът на просветата казва пред Народното събрание следното: „Действително просителят г-н Доброплодний е един от най-старите ни труженици по народното ни образование и възраждание. Няма учител, стар колкото него. Няма учител между живите, който да е учителствувал толкова години. Той е най-много помогнал за развитието на нашата книжнина, той е най-стар в това отношение..." (цит. съч., стр. 114). • Цит. съч., стр. 67-68. • Архив на Александра и Йосиф Майзнер, Народна библиотека. Белград, Р 396. 115 за човека и общественика Сава Доброплодни. Същевременно то хвърля светлина и върху от ношенията му с някои съвременници и преди всичко със самия адресат Йосиф Майзнер и се мейството му. Както е известно, Йосиф Майзнер е чешки емигрант, заселил се в Шумен, който през 1857 г. сключва брак със сръбкинята Александра Майзнер. 1 Александра е пристигнала в Шумен от Нови Сад по настояване на Раковски, за да се отдаде с голям ентусиазъм на про светна работа. Макар че Доброплодни сам има дял в привличането и като учителка в Бълга рия - именно той и изпраща пари за пътуване чрез Данило Медакович, - в „Автобиогра фията" му за това събитие откриваме само едно кратко съобщение: „От там (Нови Сад - 6. м.) се доведе учителка за Шумен. “2 Несъмнено Доброплодни е поддържал контакт с Але сандра Майзнер - те имат еднаква професия, живеят в един и същи град, - и то след неговото тригодишно пребиваване като учител в Сърбия, което по всяка вероятност е създавало допъл нителни допирни точки за общуване. Несъмнено топлата приятелска привързаност междуДо броплодни и семейство Майзнер се е запазила в продължение на много години, макар че жи вотът по-късно ги отправя по различни пътища и задълго прекъсва връзката помежду им. Това се потвърждава както от подчертано сърдечния тон на писмото до Йосиф Майзнер, така и от самото му съдържание. Доказателство за близост е и молбата, в отговор на която Добро плодни енаписал писмото си: старите Майзнер са потърсили съветите и съдействието му за постъпването на сина им Венцеслав, „който е свършил философски курс в Прага“, като учител в някое българско училище. На този факт бихме могли да погледнем не само като на пример за приятелски отношения между отделни личности от Сърбия и България, но и като на още едно доказателство за духовната общност и взаимна заинтересованост между двата народа през ХІХ в. Защото твърде показателно е, когато желанието да се работи за културното преуспяване на съседния народ преминава от майката в сина - от поколение в поколение, какъвто случаят с Александра e и Венцеслав Майзнер.

Сава Радулов е един от зидарите на българското училищно дело, който влага всичките с сили и способности в градежа на една учебна система, дала толкова големи резултати през епохап на Възраждането, регламентирана след Освобождението с редица законодателни и административа наредби, вляла се в живия организъм на нашата народна просвета. Близо половин век той работа с нестихващо усърдие на това поприще, воден като всички възрожденци от любовта си към народа, към многострадалното си отечество, за което е готов както всякога, да върви там, където го извик ползата отечествена". И ако временно напуска учителската служба, то е само за да продълж образованието си, да попълни знанията си, да усъвършенствува методите и стила на работата си като педагог и в крайна сметка да утоли поне малко жаждата си за култура. Ала Сава Радулов не се задоволява само с пряката си учебно-възпитателна дейност, а гледа по-надалече, отива по-нататьк поема бремето на книжовник и участвува в книжовния живот на поробената страна от 1843 г когато се появяват първите му учебници, до 1885 г., когато излиза от печат най-обемистият ку труд - преводът на „Самодеятелност" от Самуил Смайлс. Учебникар, преводач, публицист, той работи скромно и трудолюбиво на културно-просветната нива и подкрепя всяка проява, по-малка или по-голяма, която цели да подпомогне българските деца и юноши в тяхната любознателност духовен подем, да издигне интелектуалното равнище на ограмотените хора, на народа. Той е между първите, които се отзовават на повика да се създаде общобългарско научно-книжовно обединение и пряко участвува в учредяването и укрепването на Българското книжовно дружество, чийто рев ностен член остава до смъртта си. Своята родолюбива просветна дейност честният възрождене завършва, като в края на живота си завещава всичките си спестявания на Министерството на в родното просвещение с пожелание „от процентите на парите да се возпитава един ученик от моето родно място Панагюрище в някое учебно заведение, в каквото ще позволят средствата". Всички свои помисли, чувства и мечти, където и да се намира и работи - в Смирна, Одеса Болград или Варна, - Сава Радулов отправя към това свое „родно място". Измъчван от носталга която постоянно подхранва въображението му, той е готов да идеализира Панагюрище и неговата природа, да го славослови, да го смята едва ли не за най-приятния и красив кът в България. Още в първия си учебник „Стихийни уроци землеописания" младият учител вмъква в този превод о гръцки език едно свое самостойно описание на Панагюрище, описание картинно и живо, нелишено от емоционални нотки, от колоритни детайли: „В растоянии 6 часи на север от Пазарджик ест село Панагюрище, на едно изрядно местоположение. С една страна возвишаемите мало по мало на север планини, кои окончават в четирех верхах во образ амфитеатра, а с другата на полудне равнитеку поля, представляват го весма угледно и красно. Реката, която тече посреде него, многажди побесня ва наводняема толико, щото относи домове и рукоделни: откуду е получила и име Луда Яна. Тука в старину се е собирал панаир, което свидетелствува името на селото Панигюрище и на двете му махали Мараш и Караманец, подобно и днес се стичат в него от сичките окрестни села купции продавци и торгуват секоя субота.