съдба

„Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи; а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират тия именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях". И за да не остави никакво съмнение върху предназначението на своята книга, Захари Стоянов изповядва: „Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас. Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия, и никой друг омиха лицето на Бъл гария и защитиха нашата опозорена слава.. С тези думи Захари Стоянов се обръща към читателите на своите Записки", за да напомни изрично кого е имал предвид когато ги е писал. Единствен и главен герой в тях е народът и той иска народът да бъде първия техен читател.

Историческата съдба на българския народ не е била особено благоприятна за свободна и пълна изява на неговите интелектуално-творчески възможности. При все това, националните завоевания в различните области на знанието, на духовния живот изобщо, ни дават пълно основание да се гордеем, да се пред ставим достойно и пред външния свят. За по-малко от сто години самостоен национално-политически живот научната мисъл се разви с рядка интензивност и днес ние можем вече с достойнство да се мерим с другите напреднали народи. Затова и толкова по-големи са заслугите на онези пионери на научното дирене, които е трябвало да разорават целини, да прокарват пъртини, особено в областта на българознанието. На тях е било съдено да преодоляват неизброими пречки от всякакво естество, да оборват напластени предубеждения, да разсейват мъглата, с която някои са искали да забулят нашата народност. Пред хората на хуманитарната научна мисъл като първостепенна задача се е налагало да извадят от забвение многовековното ни културно наследство, да разкрият културно-историческите, нравствено-естетическите богатства на предходните епохи, да изучат и направят достояние духовните завоевания на новите поколения, да разчистват пътя и създавт необходимите предпоставки за по-нататъшно възмогване. А като се има предвид, че управляващите кръгове в Новоосвободена България, увлечени в политически разпри, в надпревара за забогатяване, нехаели за съдбата на хората, обладани от по-високи духовни пориви, на творческата интелигенция, ще се открои още по-релефно подвигът на ония, които, устремени към нови духовни хоризонти, са се посвещавали на научноизследователска дейност, за да осветлеят многообразните проблеми, свързани с миналото, настоящето и бъдещето на народа ни. Затова и призна телността ни към тия строители на нова културна България, преминали през Много изпитания, но останали верни на своето призвание, на народностния си, дълг - да издигнат националната ни научна мисъл на равнището на напредна лите културни нации, днес е толкова по-голяма и исторически оправдана.

Въпреки „заговорът на мълчанието" спрямо марксизма от страна на офи циалната буржоазна наука, в средата на миналото столетие той бе вече респектираща реалност. Но неговата естетическа теория бе „преоткрита" едва в 30-40-те години на нашия век от съветските учени. Това ограничава временно периметъра на нейното въздействие над световната естетическа мисъл; забавя формирането на марксистката естетика; изостря международната полемика относно теоретическото значение на Марксовата естетическа концепция. А предубежденията към нея, съмненията в самото и съществуване и дори във възможността от изграждане на естетика върху принципите на историческия материализъм, са покрайни, отколкото традиционния буржоазен скептицизъм към марксизма като цяло. На пръв поглед късното откриване на Марксовото естетическо наследство е обикновена аномалия. Фактически тук се пресичат комплекс причини от научно, социално, идеологическо, естетическо и библиографско естество. В съвкупност те детерминират своеобразната съдба на това наследство. Тяхното изследване е предмет на настоящата статия.

Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Когато се заговори за критик, някои си представят същество навъсено и свирепо, войнствено и експлозивно. Достатъчен е и най-дребният повод, за да го разгневи. Тогава той мята неудържими светкавици, приковава зло и безпощадно, заклеймява и и развенчава, унижава и унищожава. Като критик Ефрем Каранфилов разбива тази представа. Той е нещо коренно противоположно на всичко това. Макар да дойде от армията, не е никак войнствен, а е дори благ. Макар да пише често за храбростта, не я е демонстрирал в статиите и книгите си. Една душевна мекота и доброта има в писанията му, една всепоглъщаща (но не всеопрощаваща) толерантност. Тя личи още при подбора на темите и авторите, за които ще пише. Ефрем Каранфилов ще подмине пет слаби книги и ще се залови за шестата-за добрата, за онази, в която усети живеца на изкуството. Предпочита риска на утвърждаването пред риска на развенчаването. Предпочита да сгреши, като наложи някого, отколкото като му пресече пътя. И не се разкайва после за раздадените незаслужени аванси, ако избраникът не оправдае, изцяло гласуваното му доверие. Дълго време си представяхме, че същинската задача на критика е да разчи ства литературата от случайното и посредственото, годното и талантливото ще се наложи само, гениите ще определи народът. Ефрем Каранфилов показа с кни гите си, че това е половин работа. Когато утвърдиш едно ново име в литературата и откритието ти се окаже наистина значително, създаваш мярка и образец за равнение, пред която сивотата и нищожеството издребняват съвсем. Литературните лилипути си живеят нормално и доволно, докато между тях се яви един истински великан. Те се принуждават да го гледат от долу на горе и пре стават да се ядат един друг кой е по-голям. И критическите лилипути си живееха добре до появата на автори като Ефрем Каранфилов. Не искам да кажа, че той е кой знае какъв великан и богатир, но ръстът му в критиката се извиши рязко и изведнъж, почувствува се присъ ствието на едно тънко и изискано критическо перо, появи се един тих борец за вкус и стил. А това значи много! Ефрем Каранфилов изведнъж надрасна тия, с които започна да пише. Не става дума само за продукцията, с която ги превъзхожда. Нито за качеството на неговите 20 книги. А за хронологията, която изглежда задължителна. Негови статии изпълниха страниците на печата около 1956 г. Но той се нарежда не сред поколението, явило се след обновителния полъх на историческите превъзмогвания, а сред предидущото. Дори го отнасят през едно поколение - още по-назад...

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

Пълководецът от Аустерлиц, чиито легиони в едно генерално сражение разбиват три армии на три съюзили се срещу него реакционни империи - Руската, Австрийската и Пруската, традиционни потисници на Полша, не е могъл да не събуди надеждите на поляците и да не бъде увенчан от тях с митологически ореол. Традиционната историография и народната мълва с благодарност са му отредили място в легендата. Не в легендата, а в историята го връща Стефан Жеромски, като отдава дължимото на пълководческия му гений, но поставя в центъра на своето повествование кръвта и потта на масите, преди всичко на близкия до сърцето му полски войник, сражаващ се под знамената на императора. Дали под влияние на Толстой или като поляк в спор с него, но обективно той демитологизира „избраника на провидението" и изпява незаменимата си героика за знайните и незнайните легионери-сънародници. По такъв начин авторът на „Пепелища" вмества техните съдби и съдбините на родината си в контекста на световната история, а борбата за национална независимост - в европейския революционен процес. Много са ручеите, които се вливат в тази, бихме я нарекли, Висла на полския роман, изненадваща ни често с боботещи прагове и опасни въртопи. Най-напред това е самият живот на писателя, от люлчината песен закърмен със страданията на родината, с нейните пресни рани от въстанията. Знаменателна е годината на неговото раждане - 1864, година на погром и крушение на последния народнореволюционен взрив против националните угнетители. В семейството на Же ромски са живи спомените от сраженията и героизма, за тях непрестанно се говори и те като кървав рубин в гнездото на пръстена лягат във впечатлителната душа на бъдещия творец, стават негова мисия. Малкият Жеромски по цели дни се рее из лесовете близо до планината Лисица, толкова скъпа на сърцето му и така прекрасно барелефирана в панорамата на „Пепелища". До самозабрава играе в ливадите с децата на селяните, опознава селската неволя и отрано се научава на справедливост. Опива се от разказите на Анджей Гал за въстанието, със затаен дъх слуша въстаническите легенди на този изгубен в горите край, където още не е изсъхнала следата от окървавените крака на сразените борци, където почернелите стени на крайпътната кръчма като решето са надупчени от куршу

Елин Пелин посреща скептично амбицията на Балабанов да създаде литературен вестник. Въпреки това той става не само съредактор, но и активен сътрудник особено през първата го дишнина. Развигор" дава тласък на неговото творчество, а и на публицистичната му дейност. За разлика от своя близък приятел писателят предпочита да бъде по-далеч от литературните борби, наизбягва публичните сблъсъци и острите полемики. Но заради „Развигор" той е принуден да се ключи по-активно в динамиката на културния живот, твърде темпераментно и пристрастно да от стоява своите позиции. Близката дружба на професора с Елин Пелин не е единствената причина, поради която той настоятелно държи писателят да бъде не само редактор на „Развигор", но и да печата във всеки негов брой. До 1921 г. Балабанов е известен преди всичко като външност и поведение, като герой на карикатури и анекдоти, като любим професор на студентите и подбудител на не една тяхна инициатива. Но неговият културен престиж и популярността му се определят преди всичко от пре вода на „Фауст" и на произведения от старогръцката литература. Въпреки че е „на жизненото поприще в средата", той още не се е проявил в пълна степен като темпераментен публицист с ориги нален стил, като далновиден критик откривател, като опако мислещ човек. Натрупаните през тези години знания, опит, амбиции и неудовлетвореност се превръщат в духовна сила, която намира своето осъществяване чрез „Развигор". Но за да съществува вестникът, е необходима моралната подкрепа на утвърдения писател, на представителя на голямата литера тура - Елин Пелин. Той придава тежест и авторитет на изданието и твърде често предпазва буйния му редактор от залитания и грешки. От друга страна, Балабанов е загрижен, че неговият не разделен приятел и най-талантлив писател (според него) от години се проявява само като автор ва учебници по Закон Божи и на читанки за отделенията, и иска чрез „Развигор" да го включи в динамичния обществен и културен живот, да го предизвика да реагира на събитията, да го изведе от изолацията му и да го подтикне отново към работа. Трябва да признаем, че професорът до голяма степен успява - естествено без да изпадаме в наивната заблуда, че това е само негова заслуга. Още първата статия на Елин Пелин с предизвикателното заглавие „Защо не ми се ходи в Народния театър“, раздвижва духовете и предизвиква оживени коментари. Общото мнение е, че въпреки силните артистични дарования през 20-те години националният ни театър изживява една от най-драматичните си творчески кризи, породена от липсата на режисьорска школа, която чрез обновяване на репертоара, чрез разчупване на остарелите шаблони за постановка да го изведе от застоя и да го доближи до съвременните идеи.

Появата на тази книга предизвиква радостно вълнение. Дългоочакваната истинска монография за д-р Кръстьо Кръстев, послед ния от „великата четворка", най-оспорваната и едновременно най-възловата" фигура в нея, вече е в ръцете ни. Защо трябваше да чакаме толкова много ли? Може да се изтъкне цял комплекс от причини, което и сам авторът е направил, като тактично ни е спестил някои по-деликатни моменти. Но дори ако се проследи - без каквито и да било коментарии - историята на отношението към д-р Кръстев през изминалите години, ще се получи труд, внуши телен и доста поучителен. Защото едва ли ще се намери пишещ - оставил било поголяма, било по-малка следа в литературата ни, - който да не е пробвал мисълта и перото си по тая тема. Оценките са всякакви: от найсмехотворните до изключително сериозните и задълбочените. Мотивите за изказването им също са разнообразни. В тях прозират и злобливата отмъстителност, и тщеславното желание да поостроумничиш безнаказно, и дълбоки идеологически несъгласия, и есте тически противоречия, и неразбиране или нежелание да се разбере и проникне в същност та. Наблюдават се, разбира се, и доста изсле дователски постижения, плод на научен под ход, съчетаващ познаването на литературна история и теория с естетическа веротърпимост и пси хологическа проникновеност. Марк систкото литературознание, опиращо се на диалектическия подход към процесите и яв ленията, държащо сметка за приноса на вся ка една крупна личност в строителството на огромния масив на българската национална култура, направи в последните двадесет го дини решителна крачка към осветляването на феномена" д-р Кръстев. Литературни изследователи от всички поколения проглед наха не само за отрицателните, но и за поло жителните страни в огромното по мащаби на следство на критика. Продължават да се поя вяват студии и статии, третиращи с научна вещина отделни проявления на д-р Кръстев, а така също и обглеждащи и преосмислящи по-цялостно ролята и мястото му на „катализатор" в ускорителното движение на кул турата ни в преломното време между девет 166 надесетото и двадесетото столетие и в първото десетилетие на века. Монографията на Любомир Стаматов тряб ва да се разглежда тъкмо като резултат от общите за цялата ни култура процеси на ду ховно разкрепостяване, като поредна стъпка за отдаване на дължимото към заслужилите в миналото, безкористни, обичащи народа и отечеството си творци и граждани. Но нужно е безспорно не само времето да узрее, не би бил достатъчен и куражът да се захванеш с трудната тема „Д-р Кръстев", тъй като не веднъж сме се убеждавали как дадена сложна проблематика с особен талант и сръчност е била профанизирана от повърхностни, посредствени бързописци и всичкописци. На право е немислимо да създаваш монография за д-р Кръстев, без да познаваш в детайли епохата му, включваща както литературните прояви и нрави, така и кипящи политически страсти, а също всякакви „веяния" от Изток и Запад.

1999 Книжка 2 Критик по съдба и призвание: в памет на Здравко Петров